автор: Anita765

Този свят е излязъл от своята орбита,
мимоходом прегръщал е снощи звездите,
после сложил една табелка “затворено”
и закачливо дръпнал на луната полите.

Хихикайки дълго, хей така се усмихвал,
сякаш през него е минало лунно момиче
и момче, нарамило вятър нестихнал,
който повтарял ехо – “обичам”, “обичам”.

Спрял на завоя, чул, че му казвали щастие,
цяла нощ имал два светещи лъча в очите.
Сутринта момичето и момчето пораснали,
светът станал друг, посивели косите му.

И се завърнал бездомно на своята улица,
за да поспори до късно със сфетофарите,
да се здрависа със малката си безсъница,
да поседне на някой кашон до клошарите,

да избърше сълза на детенце забравено,
и протегне към него чаша мляко с какао,
да поплаче за старицата изоставена
и сина с дъщеря ú , дето ги няма – и с право,

да погледне някой дали днес е подхвърлил
сухи трохички на площадните гълъби,
да погали тъгата – на конец е навървила
думи, които издават присъди – “осъдени”,

да потупа с куража си умореното рамо
на баща, стиснал в шепа пари за насъщния,
да подмаже пролуките на комините само,
от които издимява топлината на къщите.

Накрая да седне на олющена пейка във парка,
да послуша безгрижния глъч на децата,
да се усмихне на катеричката със шишарка
и затвори очи, видял началото в кръговрата.