автор: gore6ta

мисли, предизвикани от Merian

Като дете, улисано в игри,
приспаната ми интуиция
на рамото ти кротко легна...
Под устните ти,
свирещи на мен,
изтръгващи от меките недра
на моята женска същност
най-чисти тонове от сладост,
аз бях обезоръжена.

Не търсех мерки и везни
на дадена и на приета нежност,
летях на свежите криле
на моето си щастие...
И вярвах, че и ти
до мен във топлата забрава
на дългото ни сливане
възкръснал си.
Така ми казваше,
че жив те правя,
след дълги мъртви сиви дни.
Повярвах, но не подозрях,
че целият живот,
изляла в теб от мен
без капка пресметливост,
ще се превърне
в моето възкръсване,
ще ме застигне като
яростна ръка,
подирила възмездие.

Но...дваж по-пуст.
За болка само.