автор: jelyaznovski

Галени, мили, обични са дните ми-
чистички старчета смотани.
В криви редички нанякъде ситнят,
заедно всички,
а всеки- самотен…

Ситнят си белички, запрограмирани…
Задният ход фабрично изключен е.
Само напред значи близко умиране
като прикрита зад ъгъла случка.

Бавно делят се и сбръчкано клетките,
леност провлачва уж лигаво времето,
а то подигравки ми спрята проклетото-
конник изправен на стреме…

Всичкият страх се излюпва във клетките.
Може да казват: какво ли пък толкова
Бог щом го пуща в душиците клети,
Бог щом допуща и болка…

Вярно ли мислим, че в тъмното страшно е…
Някъде в тъмното свети
плаха свещица, прозорче ли прашно
или трошица божественост…

Старчета тъжно за пътя подпитват-
трудно се вижда по нощите,
своите спомени- дрипава свита
водят, но колко ли още.

Май че редичката изтънява,
гушнала своите болести смъртни.
Краят е ясен: вино, жито, прослава,
но със засади е пътят…