автор: thebigplucky

„... а Дон Кихот прегърнал здраво чашата
във кръчмата спореше със неверници...”

Ти ли си, Дон Кихоте?
Ела, сядай...
Откога не си идвал насам, години станаха!?
... Накани се най-накрая...
Сянката ти забрави ъгъла на стената.
Чашата ти – мухите я накацаха.
Скуката ли те нападна? Или самотата?!
Или не издържа праведен на жаждата,
докрета по калдъръма мълчалив и сам, не както някога,
на стола разклатен седна – все така...
А къде е Санчо?
И той ли те изостави?!
И къде е старият Росинант -
от нужда ли го продаде?..

И моята Дулсинея – избяга...
Поне при теб да беше дошла – да я знам...
Де ли скита сега?..
Казват, била при някакъв мелничар...
Май и твоята не е за разправяне.
Брадясал си, гледам.
И пиеш без мяра. От сутринта...
Силата в ръката ти – няма я.
И копието го няма...
И сабята, ръждясалата...

Така – доникъде няма да я докараш, старче – не знаеш ли?
Ще объркаш и легендите, и вярата ни -
какво после ще разправяме на децата си -
по кой път прашасал ще ги изпращаме
с надеждите – да спасят света?!
Срещу кой вятър ще ги накараме да се изправят?!

Пий това, човече, и ставай,..
не се бъркай да плащаш.
Вярата – цена – няма.
... Не ме карай да удрям по масата -
твоят път – по друг начин е очертан -
пази жив пламъка и го разнасяй!..

При мен идвай само късно вечер, когато затварям -
да поговорим за нея...
Знам, липсва и на двама ни...
Ще пием по чаша...


______