автор: VECNO

Реката днес приличаше на сребърна риба, изплувала от тъмните дълбини, за да стопли тялото си под лъчите на първите летни дни.
Ени прекоси дворчето със запустелите цветни лехи и оставеното на самоотглеждане лозе. Излезеше ли зад ниската дървена ограда, той беше на брега, на метри от водата. Мястото беше съвсем непознато за него и всичко му беше интересно. Родителите му купиха тази къщица наскоро и това бе първото им идване тук, където щяха да останат през лятото. Момчето не бе очаровано от решението им, но неговите дванайсет години бяха твърде неравностойни спрямо техните, за да отстояват правото си на самостоятелност. Големият град му липсваше – с тайните скривалища в кварталните градинки, с кината, с шумотевицата си, с войните на момчешките ята, дори с усамотението, което превръщаше стаята му в кораб за приключения. Няколко разместени мебели, стара кутия за бижута на майка му, преобразена в “сандък за съкровища”, мигащите очи на музикалната уредба – това беше неговият космически свят, който не можеше да пренесе тук. Чувстваше се самотен и изоставен. Момчето мечтаеше за вълшебства и чудеса. Родителите му, хора на точните науки и безкрайно далеч от неговите вълнения, бяха понесли папки и книжа, от които се зъбеха цифри и чертежи. Бяха се потопили изцяло в тях, а Ени се ужасяваше от вида им. Знаеше, че обещанията за разходки с лодка и пикници до близкото островче щяха да отстъпят на оправданията за “изникнала неотложна работа”. Така се случваше винаги. И родителите, и момчето бяха “разочаровани” един от други, без да са си го казвали. Те, защото синът им не даваше никакви признаци на интерес към тяхната работа, която по-късно можеше да наследи и доразвие; той – защото им липсваше време за него. Усилията им да създадат поне любопитство към своите науки, го караха да се чувства като добрия дух, затворен в бутилка. Някой или нещо, съзнателно или не, щеше да отпуши бутилката...
Ени слезе до водата и натопи ръцете си. Приятна прохлада запълзя по цялото му тяло. Загледа се в леко набраздената водна повърхност, под която съсредоточено плуваха малки пасажи от дребни рибчета. Реката тук бе учудващо чиста и прозрачна. Няколко гладки камъчета се търкулнаха край него, едното цопна и се потопи в хладината на реката. Момчето се обърна. Зад него стоеше мъж, на възраст видимо по-голям от баща му: обут в избелели дънки, с тениска на сини и бели ивици и с шапка с обърната на тила козирка. Устните му се скриваха зад къдрава, неподстригвана скоро брада и мустаци. Така Ени не можеше да разбере усмихва ли се или се мръщи. Само смеещото се синьо на присвитите му очи издаваше веселяшки нрав и добронамереност. Над тях стърчаха рошави вежди, прилични на чадъри. Те се повдигнаха нагоре и очите му се закръглиха като стъклени топчета. Брадата се размърда да пропусне баритоновия глас на непознатия:
- Не съм те виждал тука, малкия. На гости ли си?
- У нас съм си – отговори малко троснато Ени – живея там – и махна неопределено с ръка зад себе си.
- А-а, значи вие сте новите – момчето още не можеше да прецени дали непознатият се усмихва или мръщи – май нито едното, нито другото.
През следващите няколко седмици Любопитството на Ени правеше откритие след откритие. То разбра, че избелелите дънки и раираната тениска живеят през няколко къщи; че мъжът с къдравата брада и вежди като чадъри има рибарска лодка, която сутрин рано се плъзваше по водните отблясъци на зората и се връщаше вечер, когато залезът разливаше разтопеното си злато, а в нея се мятаха още живи риби. Любопитството направи на Ени тайно скривалище зад една от къщите, откъдето вечер той наблюдаваше отмората на рибарите около голям огън на брега и оттам можеше да чува случките, които те си разказваха. Някои от тях звучаха нереално, дори фантастично, но Любопитството на едно дванайсетгодишно момче е твърде ненаситно, за да подлага на съмнение всяко чудачество. И тази вечер то заведе Ени в скривалището му. Момчето напрягаше слух да различи многобройните гласове, които се преплитаха, събираха и разделяха, прекъсвани от гръмък смях. По едно време те попритихнаха и Ени долови познатия му баритон.
- ...Индия... гълтач на огън... един двуметров питон... – лек ветрец отнасяше думите в противоположна посока, а от това Любопитството вече скачаше и крещеше вътре в Ени - ...ей такива огньове гълташе... от трийсет години не съм...
Любопитството изкара момчето от тайното му местенце и то застана зад едно дърво така, че виждаше добре насядалите край огъня. Любопитството ококори очи и притихна. Отсреща един огромен огнен език потъна между къдравата брада и рошавите мустаци...
На Ени му се спеше, но Любопитството не го оставяше – бодеше го като забито в петата трънче. На разсъмване го вдигна от леглото, навлече го бързо в дрехите и го подгони към рибарската лодка, нетърпелива да се плъзне по водата. Мъжът с къдравата брада забеляза момчето още когато тичаше по камъните, но го изчака да стигне до него. То се спря до лодката, а Любопитството изгълта всичките му думи. Мъжът сложи сгънатата рибарска мрежа в лодката, а в сините топчета на очите му припламна зората.
- Къде толкова рано? Не спиш ли по това време?
– Ами...при тебе... неуверено каза Ени, но Любопитството вече се беше окопитило и започна да го ръчка като дяволче с тризъбец – Снощи те видях да гълташ огън – избърбори набързо момчето – кажи ми как става. – Любопитството изстреля тапата от бутилката..
- Ха-ха-ха... – брадата се тресеше в последователни движения, приличащи на непознат танц...
...И лодката затанцува по водата, развеселена от бърборенето на новата си компания... Любопитството седна до мотора, подпря с юмручета брадичка... Слушаше и попиваше всеки звук и всяко придихание. Далечното и непознатото, четено в книжките и гледано по филмите, оживяваше – Индия, Египет и Китай, шумните пазарища и пустините от пясък, кервани от камили, просяци, принцеси, бордеи и дворци, високи планини и тъмни пещери, гълтачи на огньове и укротители на змии... Досега Ени не бе срещал човек, пропътувал толкова свят, изживял толкова интересни мигове.
- ...да-а, малкия, истина е, всичко е истина... – къдравата брада потръпна едва доловимо и сякаш някак се смали, веждите като чадъри засенчиха синьото под тях, а то полетя над реката. Любопитството не забеляза... Отгоре слънцето ръсеше златни петна над лодката.
- А пък аз искам да попадна в истинска буря – Ени вече се виждаше как спасява голям кораб и екипажа му от лапите на нечувана морска стихия...И всички пасажери – красиви жени и важни търговци, уплашени дечица и побелели старци... – Любопитството здраво стискаше за ръка Въображението... Ени погледна възрастния мъж. Синьото едва се процеждаше през присвитите му клепачи, но пак се смееше.
- Ще ме научиш ли да гълтам огън? – умолително попита момчето.
- Щом имаш мерак... – мъжът извади кутийка кибрит от джоба си и му я подаде – запали клечка, отвори устата си широко и сложи клечката вътре. Така ще глътнеш огъня. Не бой се, няма да те изгори! – добави той, доловил притеснението на детето и сам го направи. Ени правеше същото, но при първите няколко опита огненото езиче не искаше да го изгълтат и близна горната му устна. Той усети болка, но момчешкото достойнство, което обещаваше да се превърне в мъжко, не му позволи да извика. Накрая успя. Номерът не беше сложен, трябваше само малко концентрация и внимание и... като се върне щеше да смае цялата банда.
- Успях, виж, успях – извика момчето и запали нова клечка да демонстрира.
- Браво, малкия! Нали ти казах, щом човек има мерак за нещо, то непременно се случва! Всичко е възможно чрез мерака, трябва само да усетиш тръпката му, да го носиш в себе си, да живееш чрез него – изживееш ли един мерак, направил си крачка в знанието за света. Ние живеем чрез мераците си, а светът живее чрез нас – тези думи бяха малко непонятни за Ени, но той ги запомни, заедно с всичко останало. Може би някой ден щеше да разбере смисъла им...
Мъжът внимателно заизмъква мрежата от водата., Ени се протегна през ръба на лодката да му помогне. По тежестта и личеше, че уловът е добър... Такъв ден Ени не бе имал досега! Ах, колко много щеше да разказва...
Свечеряваше се. Изведнъж силно притъмня. Тежки, мръсносиви облаци изведнъж скриха синкавия блясък на небето. Задуха остър вятър, а водата загуби равното си спокойствие, набразди се силно, закипя. Моторът угасна. Лодката се заклатушка по вълните като гълъбова перушинка. Едри, студени водни капки, примесени с ледени топчета, ги заудряха. Вятърът беснееше все по-силно и непрекъснато сменяше посоката си. Брегът беше близо, но не се виждаше, сякаш небето и реката се сляха в непробиваема водна стена... Ени усети как силните ръце на мъжа го сграбчиха. Любопитството беше застинало в ужас. Лодката се залюля силно и се килна на една страна, сякаш невидима ръка искаше да я обърне с дъното нагоре. В този миг студена водна маса ги погълна...
...Ени трудно повдигна клепачи. Изпитваше умора, не знаеше къде е. Лежеше на старо дървено легло. На стената над него висеше окачена котва. Момчето едва се надигна под тежестта на пъстрия китеник, с който бе покрито. В плетен, люлеещ се стол до леглото се беше отпуснал мъжът. В другия край на стаята гореше огън в камината. Като видя, че момчето се събуди, мъжът стана и отиде до нея. Извади една горяща съчка и жълточервеният огнен език потъна между брадата и мустаците. После се засмя:
- Е, малкия, нали имаше мерак за буря? Сега разбра ли какво е меракът? Каква магическа сила има той – меракът да живееш! Всеки мерак, дето те “човърка” отвътре, е един преглътнат огън...
Любопитството се бе свило като коте и кротуваше... Ени изтощено се усмихна и посегна към кибрита, оставен на поличката...