автор: anonimapokrifoff

Яна влезе в селото, намали скоростта, а сърцето й щеше да хвръкне – още не й беше отмиляло родното място. Връщаше се след почти 5 години – откакто майка й почина, не беше стъпвала тук.
Уличките бяха пусти, човек не се виждаше: само угоени патки се клатушкаха в прахта и пляскаха уплашено с крила, щом колата ги приближеше. Стърчаха като оглозгани скелети изоставени полуразрушени къщи с дворове, обрасли в буренак. Боже, как е западнало всичко, помисли си тя и спря пред дома си. Вратата проскърца жално с отдавна несмазвани панти. Пътеката към къщата я посрещна тревясала, но дворът се кипреше подреден и засят с какво ли не – Яна беше разрешила на съседите да го ползват.
Отключи, влезе и й се стори, че тишината въздъхна. По навик отиде първо в кухнята. Нямаше я майка й с вечната престилка и запретнатите ръкави, нямаше кой да я притисне в обятията си и да намокри лицето й с щастливите извори на очите си, а после, суетейки се, да й забърка палачинки и по сто пъти да пита какво иска за вечеря... На печката ненужни и прашасали стояха двете големи тенджери – последно в тях стариците от селото наготвиха курбана и боба за погребението на майка й, - а на стената висеше старият календар, на който покойната беше отбелязвала кога са се родили агънцата и козлетата – всички си имаха имена, на кой ден е насадила квачката. Някаква топка растеше в гърлото на Яна, душеше я и ставаше все по-голяма, смазваше я, но в един благословен миг сълзите й рукнаха.
Неусетно притъмня. От унеса я изтръгна гласът на съседката – леля Мара. Жената видяла колата и дошла да я повика у тях да хапне и да си поговорят. “Добре си се завърнала, Яно – редеше тя, а мъжът й, чичо Кольо, наливаше в чашите изстудена ракия. – Да понагледаш гробовете на майка си и баща си, да ги прелееш... То вече само смърт е в това село. Нали го знаеш Монката, сина на Иван, председателя на текезесето? Вчера го погребахме. Млад си отиде завалийката! Дойде да гледа баща си, а черната го отнесе преди стареца. Кой ще му отвори сега вратата на Иван? Един син имаше и той – в гроба. Снахата и внучката са градски фръцли, ама то и свекървата беше същата...”
Стомахът на Яна се преобърна, ракията й приседна. Едва изчака да привършат с яденето. Все пак успя да им каже, че е тук, защото продава имота, пуснала е обява, и че ще им остави ключ за къщата – като дойдат кандидати, да могат да я видят. “Режеш си корена, дъще, ама си е твоя работа. Сигурно не е лесен животът в София за сама жена, а и щом детето ти учи в Англия... Дано да е на късмет!”
Странно беше след толкова години пак да спи в моминската си стая. Нищо не се беше променило тук. Стояха си куклите по секцията, ако отвореше най-долния шкаф, на дъното щеше да намери дневника си. Не искаше да се връща към онова време на мечти и сълзи, но я теглеше натам. Наля си водка от бутилката, която си носеше – още като тръгна, си знаеше, че ще има нужда от нея, и запали жадно цигара – не посмя да пуши пред леля Мара и чичо Кольо. Новината за смъртта на Симеон разбуди в душата й струна, която тя мислеше за отдавна скъсана. Мислите й я тласкаха неумолимо назад към времето отпреди 23 години...
Тъкмо завърши гимназия, бяха минали и кандидат-студентските изпити. Беше мургаво и тромаво момиче с нежна душа и с ум, объркан от поезията, която четеше денонощно. Обожаваше Пабло Неруда: “Любима, не умирай! Чуй думите, които ще ти кажа...” Беше пристрастена към древните текстове: египетски, еврейски, гръцки, арабски. Плачеше безутешно над “Елегия” – и до днес си спомняше пасажи от нея:
Знам само една единствена дума
от всички, които си казахме с тебе –
и шеговити, и пълни с обич:
една едничка от нашите клетви,
нашите приказки и обещания,
жалбите наши, нашия смях;
мой Артемидорос, най-скъп от всички
на тая земя и на небето –
и тя единствено ще ни остане
в нашето дълго, вечно мълчание:
сбогом!
Никога повече не се влюби така силно и саморазрушително, както в Симеон. Той беше синеок атлетичен красавец, който живееше в града и рядко идваше на село при баща си. Нямаше момиче, което да не мечтаеше да се увеси на врата му. Щом го срещнеше, на Яна й прималяваше и с дни не знаеше на кой свят е. Нищо нямаше значение освен небето в очите му, в което искаше да се удави.
Една вечер в селото имаше дискотека. Симеон дойде, а момичетата го изпиваха с обещаващи погледи. Покани на танц невзрачната изчервена Яна. После пак. И пак. Когато тя си тръгна, той пожела да я изпрати. Неусетно подминаха къщата й в края на селото и навлязоха в гората. Ръцете й трепереха, краката й се подгъваха от слабост. На една полянка, опияняваща сетивата с дъх на мащерка, Симеон спря и я целуна. Звездите нахлуха в сърцето й и то препусна шеметно. После уханните стръкчета докоснаха лицето й, заплетоха аромата си в косите й. Болка разкъса утробата й, бедрата й се овлажниха от кръвта.
След това той изчезна – нито се появи в селото, нито се обади. Приеха я в Софийския университет – не мечтаната българска филология, а история. Записа се и с баща й наеха квартира при една възрастна самотна жена – леля Катя. Яна тръгна на лекции, но беше много отпаднала – от три месеца не й идваше и повръщаше. Хазайката забеляза състоянието й и настоя да я заведе при гинеколог. Опасенията й се оправдаха – момичето беше бременно. Тогава Яна издири с помощта на приятелката си телефона на Симеон. Майка му с остър глас каза, че той е с годеницата си и след седмица е сватбата им. Яна остана като попарена, за първи път започна да осъзнава случилото се. Лекарят я посъветва да не прави аборт – освен че било вече малко късно, матката й била обърната и не се знаело дали ще може да забременее пак. Тогава се намеси и леля Катя – на младини абортирала и така си останала бездетна.
Майка й дойде в София да я види. Когато Яна й отвори вратата, жената се вторачи в наедрелия корем на дъщеря си, изтърва голямата кошница и закри с ръка хлипащата си уста. След седмица пристигна баща й. Гледаше не в нея, а в земята. “Ние с майка ти сме прости хора, Яно. Само едната чест имаме. Казахме в село, че си се оженила, без ние да знаем. Ти сега не се връщай, изчакай да се роди малкото и да поотрасне. После си ела. Ще обясним на хората, че си се развела...”

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"