Мъко моя, ветрогонна!...
Ветрогонна самота
пак напълни тъжна стомна,
вместо бистрата вода.
Спомних моята Родина,
под крилото нейно бях.
За насъщтния заминах,
неусетил своя грях.
С колко мъки, с колко болки,
в чужди пътища вървях,
да узная само колко
теб обичам, теб копнях...
Ден дойде. След низ години,
низ години самота
аз летя над теб, Родино,
приеми и мен сега.
Искам само да целуна
бащин праг и шепа пръст
от онази нощ безлунна
в гроба с твоя лунен кръст.
Пък тогава нека тресне
първи, пролетният гръм!
Мъката у мен несвестна
да зарови в онзи хълм,
над селото, дето младост
в сладък унес изживях...
Теб, едничка моя радост,
в мойте сънища видях.