автор: musketar

на Албена

Това е историята на едно момче, едно момиче и един мост, съществувал много преди да се родят, и който навярно ще съществува дълго след тях.

- Много те обичам! - казало веднъж момчето.
Картоиграчите не спрели играта си. Музиката от близкия ресторант продължила да се лее. През кръстовището на моста рукнали автомобили, които се гонели един друг със светлините си. Момчето разбирало, че думите са твърде бедни, за да предадат багрите на онова, което хората наричат любов, и все пак го казало.
На моста имало каменни орли, които изглеждали така, сякаш всеки миг ще се издигнат в небето. Имало също кафене, в което момчето пиело първото си за деня кафе и палело първата си цигара. Обичало да наблюдава оттам орлите, но след първата цигара идвала втора, а с нея и тягостното чувство, че е невъзможно да полетиш...
Сега, обаче, вечерта се спускала с черния си парашут. Момичето мълчаливо плачело и се притискало в момчето, както това прави всяко влюбено момиче, внезапно останало само. Н е й н и я т ден бил свършил и сега настъпвала
н е г о в а т а нощ. Мостът, осветен в жълто, приличал на магия, носена от орловите криле, които хвърляли носталгична сянка върху тротоара. Луната била сложила своя отпечатък върху момчето, мракът го теглел и нощем то се издигало над притихналия град. От прозореца на неговата мансарда като фойерверк се стрелвали откосите на пишещата машина и потъвали в раздиплената тишина. Понякога луната - /зла вещица, самотен палячо?!/ - се взирала подигравателно с жълтото си око и тогава момчето приличало на каменните орли, а върху листовете оставали сенките от неговите крила.
Момичето летяло денем. Освен това правело чудеса. Неговите пръсти милвали с цветовете на дъгата - нещо, което момчето не посмяло да й признае. Тя всеки ден се устремявала към слънцето, докато сама се превръщала в слънце. Да се лети денем било далеч по-опасно, защото всеки момент можели да я забележат и глъчката на града да я погълне. Но хората, които я срещали, сякаш ослепявали от нейната светлино и се усмихвали така, както се усмихва човек, който след дълга зима вижда за пръв път пролетното слънце.
Момчето освободило момичето от страха и му дало увереност да лети. То имало опита на своите нощни полети. При него нещата идвали бавно и мъчително, но затова пък крилете му станали яки и могъщи.
Момичето се издигало без никакви усилия, устремът му във висините приличал на игра и дори орлите от моста били влюбени в него.

Минали години от онази вечер, когато момичето плакало, защото момчето било сърдито и студено. То искало тя да остане при него, а в къщи я чакала леля й. Момичето плакало, защото й се сторило, че губи завинаги това момче, приятел с каменните орли на моста. Момчето било ядосано. Кой знае защо си припомнило една плачеща върба, надвесена със зелените си коси край реката на детството. Върху челото на момичето падал тъмен кичур. Сълзите мълчаливо се стичали по страните. Необяснима нежност бликнала в момчето. Прегърнал момичето и прошепнал:
- Много те обичам...
И мракът погълнал думите му.


... Тогава трите богини застанали пред Парис.
- Сега е краят на двайсети век - казал той. - И богове не съществуват!
Те сякаш не го чули. Хера пристъпила напред. Носела кафяв хитон.
- Аз - казала тя - ще те даря с успех. Тук, на Земята. Тебеподобните ще те тачат, ти ще бъдеш техният пророк. Ще имаш власт над разума им, защото ще си по-разумен, ще имаш власт над волята им, защото ще си по-волеви човек от тях. И това не е малко, уверявам те, защото животът ти е само един...
Тогава заговорила Атина.
- Ти искаш да знаеш! - казала му тя. - Нещо повече - ти искаш не само да знаеш, но и да създаваш. Е, добре - ти ще имаш своя полет на орел във висините. Ще имаш дарбата не само да знаеш какво правиш, но да го правиш красиво...
- Красивото не винаги е добро! - извикала Афродита. Моля те, избери любовта! Всеки полет е безсмислен без любов, всяка красота - пуста без нея. Любовта е полетът, вдъхновението, творчеството...
- Но някога аз избрах любовта - отвърнал Парис. - И в резултат - водихме десетгодишна война.
- Да - съгласила се смутено Афродита и се изчервила. - Но то е, защото хората винаги са се страхували да полетят истински на крилата на любовта. Тя винаги им е напомняла на бездна или песен на сирена.
- Не! - отвърнал твърдо Парис. - Не искам да повтарям стари грешки!
И той подал ябълката на Атина.


... Тогава тримата богове застанали пред Момичето. Бронзът на телата им, изгарял очите й.
... - и ти ще си съпруга на най-овластения, най-осигурения мъж, когото славата ще следва като кученце - завършил предложението си първият от тях.
- Но това значи да се обезлича! - възразило Момичето и поклатило глава.
- Ще летим във висините с гордостта на орли! - предложил вторият, който много приличал на Парис, само че Парис никога не е бил бог. - Ще бъдем високо над земните страсти, защото духът ни ще бъде свободен! Ще творим, защото, както вашият марксизъм учи, само творецът може качествено да преобразува своята свобода...
- Започвам да се уморявам - отвърнало Момичето. - Аз отдавна вече мога да летя и сама, но започнах да се уморявам...
- Предлагам ти най-човешкото - казал третият. - Дом и семейство. Три деца, от които двете близнаци и след първата брачна година, няколко пъти годишно, изневери без последствия. Повярвай, това е нормалния човешки живот и не бива да му се противопоставяме!
- Имам мигрена - оплакало се Момичето като героиня на роман от 19-ти век. - Ще се прибера в къщи и ще помисля.

Касиерката в кафенето на моста се пенсионирала. Момчето и момичето се дипломирали. Хазяйката на момчето умряла от старост. Напечатали му първите разкази. Една цяла година луната подигравателно се взирала в замлъкналата мансарда. През тази година момичето си отишло и се омъжило за Онзи, който имал широко и луксозно гнездо, където момичето си отдъхвало след изнурителните полети и не деляло вече нощите си с луната.
Момчето пиело и се опитвало да лети, но луната се смеела в лицето му - жестока, унищожителна, страшна. Веднъж, когато седяло пред чаша златист коняк, към масата му приближил старец. Момчето го почерпило и му разказало за орлите. Старещът го изслушал внимателно, после рекъл:
- Орлите живеят по триста години. Но колко всъщност оцеляват до края? Май само твоите каменни орли ще доживеят...

И все пак момчето полетяло. Излязла първата му книга, после втората...
Момчето все още се издигало нощем, но някак тежко, виело се в мрака, не поглеждало към луната. Голям бил мракът, а не се знаело ще плисне ли слънчева светлина на утрото. В неговите нощи липсвал блясъкът на дните и тъмнината сякаш нямала край.
Някъде далеч, дните на момичето били също така безкрайни и все по-ниско летяло то, а понякога кацало с уморени криле, за да си почине. В неговите дни липсвал мракът.
Когато отпечатали четвъртата му книга, момчето вече не летяло и някои критици нарекли това професионализъм. Момчето се изсмяло горчиво и излязло навън. Седнало в старото кафене и изведнъж забелязало две други момчета. Едното лежало на земята пред него, цялото тъмно, защото било сянка, която напомняла каменен орел.
Другото момче било съвсем реално. То пиело кафе и пушело първата си за деня цигара. Наблюдавало орлите. В очите му имало небе.
Старото момче станало, отбило се през близката аптека и се качило в мансардата. Изпушило кутия цигари, после отворило прозорците. Сякаш момичето било отново тук и момчето се връщало от полета си към луната, а тя го чакала с разпуснати коси, за да го прегърне с всичките седем цвята на дъгата...
... Когато вечерта наистина дошла и луната се провряла в стаята, момчето изпило чаша вода и оставило празната кутийка от хапчета на леглото до себе си. Затворило очи. Тогава каменните орли от моста внезапно се вдигнали и то полетяло след тях, понесено от вихъра на крилата им...


Но краят на тази история е измислен. Навярно защото авторът е закъснял романтик, който се мъчи да бъде реалист. Краят на тази история е измислен, навярно защото е измислен не само той. Защото орлите на моста не са каменни, а железни, и защото кой изобщо би могъл да каже какво ще се случи с едно момче и едно момиче, които се опитват да полетят.