Пътят ми от работата до вкъщи се извива покрай реката като тънка стрела от усещане, че Господ току-що е създал земята – красива, пълнородна, дал й е дървета да диша, разклонил е вековните им клони според настроението си,
постал е пищни зелени ливади, допълнил е мечтанието си с изгреви и залези, с нискостелещи се над водите мъгли, после ми е дал разум, за да ме разграничи от себе си и да ми даде ясно да разбера, че това е неговия си покой, не моя. Преситена съм от красота, наводнила ме е. Ливадите са прекалено тучни, дърветата са прекалено изящни, изгревите са прекалено кукленски, залезите – прекалено розови, зеленото ми идва в повече, до степен, в която се чудя как ли изглежда пустинята. Свикнала съм им. Скучни са ми.
Не бързам да се прибера. Винаги избирам най-дългия път. Отбивам към острова, който подпира гръбнака на моста точно по средата и се спускам към брега да храня птиците с хляба, който съм купила за вечеря. По пътя един мармот се промъква доверчиво към острите върхове на обувките ми, проверява степента им на ядливост, киха, разсмива ме и се отдалечава разочарован нанякъде. Избирам си камък от който да виждам възможно най-много река и най-малко суша, изхлузвам обувките си, патиците, като че ли чакат точно този жест, който за мен означава умора, за тях, очевидно – хляб, за да заприиждат на малки групички и да си получат вечерята, или да покажат на малките си още един начин за оцеляване. Оставям съзнанието си да се рее по лъскавото на перата им, троша в дланите си филиите, мислите, живота си и чакам. Чакам гневът да изпълзи от мен, обагрен в пурпурното на залеза, да се спусне по бързеите, да побушува още малко в пяната на вълните им, да завие при големия разлом на реката по-надолу, да се разлее в широкото й, да излезне на някоя ливада, пребоядисана от мрака и накрая да утихне в гнездата на птиците.
Хвърлям последните трохи на едничката останала патица, неотплувала със сянката на залеза, обувам отново високите токчета на умората, намятам неизбежното и съм готова а се прибера – притихнала и безхлебна.