автор: ASTERI

Ще обуя, на тати галошите гумени,
той малко ги носи – помина се бързо,
по *здравна пътека* – у нас, е така!
Ще наметна, на мама оня шал – сивия,
с който беше щастлива,
(той някога беше небесна дъга),
и ще седна на *жълтите*– сама, неугледна,
но няма да протягам ръка.
Няма!
Само ще гледам,
как минават край мене *избраните*
и с погнуса ще отвръщат глава,
а може би, ще повикат охраната
да ме изчистят от там,
че многото сиво разваля картината
и да не ги резиля...
Но, аз няма да прося!
Нито ще подлагам протегната длан.
Просто, там ще стоя,
тиха и кротка – уморен корморан...
И само ще искам – един,
поне един, да погледне в очите ми и да види,
колко луни съм разплитала
с премръзнали мисли
и да не пита.
Да не пита!
Да не пита, къде са децата ми
и колко години си струвах без тях,
(защото, като сираци пораснаха).
Да не пита, как съхне душата ми
без Родина, без дом, без приятели,
без надежда, без топла дума,
без усмивка, без истина –
за един залък, хляб!
И ще си тръгна...
на тати с галошите, на мама със шала,
а под крилото ми счупено –
на хиляди майки, сълзите прибрала.