автор: tera

А лятото умираше.
Отиваше си неразбрало
причината за тая страшна участ.
Отиваше си без да ни проклина,
пред зимните ни погледи,
под блясъка на слънчевата гилотина.
Танцуваше душата му невинна
прощалния си танц, най-циганския –
и ударите звънки на дайрето
в сърцето на една козичка плачеха.
И ето – старите дървета,
свалили старите си шапки,
покриха с тях земята.
И черни в свойта скръб
изпратиха в последния му път
горкото лято...