автор: thebigplucky

И този път ти дадох всичко от себе си.
Ти пак се стопи със снега.
Аз пак не разбрах – защо идвате само през зимите ми коварни;
летата си все прекарвам самотно и тягостно,
ближа раните след вас останали,
проклинам съдбата.
Слушам гърленият ви смях от чужди хотелски стаи;
представям си начините, по които се забавлявате.
А вечер се понасяте бавни и красиви по дансинга;
в нежно синята светлина на прожектора
сте като сребърни чайки в недостижими небеса.
Аз – самотен в ъгъла, разсъждавам върху порочните си навици,
с коняка на „ти” разговарям.
На теб, поредната – какво не дадох?!
Или ти дойдох закъсняло?!
Уж благоразумността не е присъщо за жените качество,
или на мен само такива ми се падат...
И как после този живот скапан в стихове да го възпяваш?!...

И този път зимата не закъсня.
Представям си какъв цвят щяха да са очите ти
и колко дълбоко щях потъна в тях;
и всичко за магията на сплетените потни тела;
и за полетa на душите, отплували нанякъде;
за мелодрамата на хаотично мятащата се суета след щракналия капан
и плахите опити за бягство
към някакво идеализирано романтично начало.

Този път ще те оставя сама да нищиш констатациите
между обърканите си очаквания и пресуканите резултати.
Ще те оставя сама да усетиш на зимата ми жарта.
Този път ще играя „va banque” – без скрити карти в ръкава,
без да се опитвам илюзии да създавам
и без да обещавам чудеса.
Този път - и себе си ще ти дам -
нищо повече нямам...