автор: zebaitel

Непосилно широк става дворът
за ръцете ти есенни, майчице;

твойте топли и пъргави пръсти,
тъй навикнали да загърлят
стебълца и деца
вече гледат в различни посоки.
Прецъфтял слънчоглед,
все по-ниско се свеждаш
към пръстта-черна и рохкава
и нозете ти тихо и плахо
стъпват по нея като по въглени.

А душата ти, непокорница,
хей оная лудетина пролетна,
пак прескача на немотията вадата,
следвоенните мукавени обувки
нахлопала и навлякла
онази неподражаема рокля,
зелената-като цвета на очите ти-
бяга по хълма нагоре към хорището
и се спъва във погледа бляскав
на човека ти-
захвърлил бастуни и двата инфаркта,
той стои на коня наперено,
сякаш е минал
през страха и студа на окопите,
през атаки “на нож” и през въшките,
през цялата Втора фаза
на Великата Отечествена,
за да се върне
и срещне теб!

Нежно се вдига мъглицата
сивкаво-есенна,
от зеленото на очите ти,
на едри капки се стапя, изтича
и ги оставя да светят,
бистри и млади.