автор: osi4kata

На Румяна


Някога, преди години
във един крайбрежен град,
викна подир мен по име
много странен непознат.
Поозърнах се тогава,
бях стъписана съвсем,
щом пред мене се изправи
странникът - "Прекрасен ден!"-
каза той и ме погледна
със очите на светец.
Симпатичен бе и бледен,
но не беше хубавец.
"Трябва нещо да ти кажа.
Слушай ме, не се плаши!
Това за теб е много важно ...
Чакат те сурови дни -
снежни бури и градушки,
суша после...Все злини...
С урагани ще препускаш
по незнайни ширини.
Ще гориш на чужда клада,
без да знаеш за какво...
Няма да познаваш радост
дълго време, докато
не се срещнем там отново
в ден дъждовен и студен,
под небе със цвят оловен.
Ще ти кажа - "Добър ден!"...
И тогава ще усетиш,
че животът е красив,
че сълзите ти пролети
правят хоризонта сив.
Че е прелестен ветрецът,
не е ураган жесток
и от тебе недалече
пее весело поток...
Чуждите ще станат свои,
ще си бъдеш у дома.
Ще се радваш на пороя,
ще се влюбиш във дъжда"

Мина време оттогава,
всичко странникът позна.
Никога не го забравих,
помня го като сега.
Днес по улиците чужди
се озъртам всеки ден.
Чакам да се случи чудо
и да викне Той след мен...