Как не искам сега да разравям
черно-белите снимки
с опустелите пристани;
уморените рани, с които уж помъдрявах
и парчета живот,
разпилян в пожълтелите листове.
Как не искам
като камък, приседнал на камъка,
да броя равнодушно настървените удари,
от които само тъмни бразди ми останаха
и горчивата бръчка в ъглите на устните.
Как не искам...
Но втвърдява се вече умората.
Преживени са всичките трепети,
предпремиерни.
Наизустих даже маските
заедно с ролите...
Не рови!...
Виж – сгъсти се утайката във кафето вечерно.