автор: _katerina_

Слънцето се усмихваше на розовия хоризонт.Наоколо всичко преливаше във всички нюанси на зеленото.Две маймунки игриво се закачаха,надбягваха се.После влязоха в къщата,преобърнаха два стола и една ваза ,и продължиха да се гонят до покрива.Там продъжиха с веселото боричкане.

В двора важно се разхождаше паун.Разперил като ветрило в жарките дни красивата си опашка,пристъпваше бавно от крак на крак.Синята му коронка се поклащаше грациозно,а неотразимата му шия се издуваше.
На близкото дърво,до вратата на къщата,бяха кацнали два папагала,които явно бяха чести посетители.Единият в червено оперение, с ярко оцветени криле-в зелено и синьо,и с бяла човка повтаряше-„Искам манго,искам манго...“.
А другият беше със синя главичка,с жълта якичка и оранжева гушка.Като продължение на своя събрат повтаряше-“седем,седем,седем...“.
Радхи се засмя като ги чу как повтарят като малки,току-що проговарящи деца.Беше станала още призори и независимо,че беше жена на махараджа,имаше достатъчно задължения и се грижеше сама за трите си деца. Обичаше да гледа розовия изгрев на слънцето и събуждането на природата.Махараджа Анил,нейния съпруг,отдавна беше забравил за нея.Дните и нощите му бяха изпълнени с гуляи и красиви танцьорки.А в началото,когато я ухажваше и я взе за жена,тя виждаше в него самия Бог Вишну-красив като изгрева на Слънцето.
И сега тя си спомняше за онзи красавец,в който се влюби и омагьоса сърцето и.Сега то беше празно и самотно.Години наред се молеше на боговете двамата с Анил отново да намерят път един към друг,но все повече се отдалечаваха.Отначало се бори „със зъби и нокти“ с пороците на любимия,страхуваше се,че чуствата им ще охладнеят,искаше и се бореше за любовта си.Но пътя,по който бе поел Анил,бе замъглил както погледа ,така и сърцето му.И в един миг Радхи се отказа от тази безсмислена война.Радваше се на децата си-нали те бяха най-голямото и щастие.А и майка и така я бе учила-“Да бъдем щастливи с това,което имаме.“
Колко нощи чакаше Анил да се прибере при нея,да я погали със силните си ръце,да я прегърне в силната си гръд,да я целуне страстно и да я пожелае...
-Добро утро,Махарани!-изтръгна я от мислите и една прислужница.
-Добро утро,Дамини!Много си хубава днес-усмихна се нежно Радхи.
-Много сте мила Махарани-сведе срамежливо очи младото момиче.-Днес ще идват на посещение английски офицери.Какво ще желаете да приготвя?
-Както обикновено Дамини.Нали живеем в Калкута,тези посещения са неизбежни.
Калкута-перлата на Индия.Едно от най-екзотичните места в света,център на Западна Бенгалия.
“Града на дворците“ както го наричаха,беше в своя апогей.Навсякъде кипеше от живот.Пъстри рикши кръстосваха улиците, търговци предлагаха своите екзотични плодове и пикантни подправки.Хора в най-разноцветни дрехи,украсени с накити,с нарисувани лица,ръце и крака,се поздравяваха и разминаваха.
Ето в този град живееше махараджа Анил със своето семейство.Беше наследил от своя баща прекрасна къща от бял мрамор,преливаща от красота и финес.Около нея се простираше великолепна градина,изобилстваща от чудесни цветя и дървета.
Точно,когато юлското слънце прежуряше,махараджата приемаше своите нови приятели.
-Намасте-поздрави той и се поклони както повелява обичая с ръце прилепени една към друга.
-Намасте-поклониха се и английските офицери и се представиха-Полковник Никълъс Кид,Капитан Бен Джипсън и Капитан Джон Ейвъри.
Седнаха в градината да обсъдят някои новини от политическия живот в Калкута.
Слънцето надничаше иззад дърветата и хитро се усмихваше.
В един момент децата се появиха,играейки на гоненица,криеха се зад гостите.
Радхи дойде да ги отведе на малка разходка и поздрави набързо английските офицери.
Но тогава ,като че се срещнаха градоносни облаци.
Очите и срещнаха тези на капитан Ейвъри.За миг времето спря.В мига, в който го погледна, потъна в дълбините на свещената Ганг.Те бяха с цвят на бадеми,сърцето и препусна в галоп.Ръцете му бяха нежни и бели,като раковини.
Той я поздрави и се усмихна, зъбите му бяха като наниз от бисери,а гласа му-песен на звънчета.
Радхи се откъсна от този сън с много усилия,прибра децата и отидоха на разходка.
Капитан Ейвъри също потъна в тази омая.Беше като хипнотизиран от махарани.Стоеше като статуя и не можеше да помръдне.
Беше омагьосан от кожата и като разтопено злато.От косите и, разпръснати по раменете и с цвят на абанос с кобалтов оттенък.Устните и бяха като разцъфнал лотосов цвят.Златната халка на нежното и носле и придаваше още по-голяма красота.
Капитанът не можеше да се откъсне от очите и-с цвят на смагдово море и мигли на кошута.