автор: Silver Wolfess

Събуждам се и странно ми е леко…
Животът ми като отронен камък
търкулва се, прекрачва през небето,
дъждът измива стъпките нататък.

И дишам хрилно –
думи,
думи,
думи,
а Старецът премята броеница –
делата ми… Ръцете му са сухи.
Сърцето си Му давам.
Нямам нищо.
Зърната чаткат – всичко е премерил…
Аз цял живот небетата си зидах.
Превързвах Го и с пот Му мих нозете.
Провисна в дрипи сетната ми риза.
Разпъна ме със “Искам…”,
“Да, но трябва…”
Добре, че беше дал и капка лудост –
да търся изход – брод по вертикала,
но всяка вересия ми е чужда.

Събуждам се…
По птичи ми е леко.
Нима достигнах пеш до свободата?
Петите ми са в рани. Цели светят,
а аз ги лъгах с приказки за Рая.
А Рая се оказа доста скучен.
Нирвана с безразличие отляво.
Каква любов без болка?
Нещо куца
и нещо ме придърпва на обратно.

… Защото е мълчание си тръгвам.
А слънцето е фар,
другар
и пристан.
И Старецът е глух
Изписвам с пръсти:
“Отново на земята ме извикай.
И нека се завърна пак където
високото е залез сред тревите –
каквото не живях – да го сънувам,
каквото измълчах – да го напиша.”

Завръщам се – сълза дошла от Бога –
и слънчева, и глинеста – човешка,
напред ме викат пътища – жарава
и нишката отново ме повежда…