Не исках лятото да си отива.
Не исках твоето „Обичам те!”
да ме убива – като ненаписан стих,
изречен в неизбледнелите багри на изгрева
на онзи бряг сред чудните скали.
Не исках просто да сме поредните разминали се;
да си изплакана пред чаша в кръчмата
някаква житейска несправедливост,
затова че и на двама ни смелост не достигна
да понесем онова,
заради което после от липсата – боли.
Не исках водата в земята да изтече без да отпием,
дори и хлад по вените да пропълзи
и да настръхнат едни срещу други тела и истини -
лед и огън,
стихии;
пламъци и реки преливащи в знойна близост...
С дъх на старо вино
в забравена изба
лятото намира път и причини -
посяга и къса плод изкусителен.
И потича сок по гърди,
и устни се сливат неустоимо.
Луната само през Август и само тук е така пълна и красива.
Тръпчива нежност с вкус на презрели къпини;
сянка, отиваща си по пътя сред руините;
спомен си;
сън,
среднощна птица ли...
Имаше ли те, наистина...