автор: Fabiana

Да се вглеждаш
в своята душа
обезумяла и безсмислена
в мигове отчаяни,
с изсмукани мечти,
прегазена надежда
и любов изгубена завинаги.
Да се вглеждаш
в своите очи
и устни посивели,
когато земята затрепти
и люшне огромни
каменни гърди,
когато носиш ветрове
с грохота на морските вълни,
с плач сподавен на дете,
с отронен цвят
и метеоритен прах.
Да се вглеждаш
някъде нататък,
в очакване на лунен блясък,
в очакване на галещи лъчи
и корабът издул платна,
да се завърне отново у дома.