автор: wingstofly

Депресията не е знак на слабост,
тя е знак, че си се опитвал да бъдеш силен твърде дълго.

Притискаш колене към гърдите си
и се връщаш към утробата,
на топло, уютно и сигурно.
Подгъваш мислите с жест на обреченост,
люлееш се, носен от вълните
на собствената си безизразност.
Преглъщаш дните като невтасал хляб
и дори не се сещаш да пиеш
от спомените, от обичаните.
Светът те ранява внезапно като телбод,
по погрешка пробил пръста ти.
Стъпките вече не отиват никъде
и ти ги влачиш като сянка след тъгите си.
Раздавал си твърде дълго мечти,
надежди, любов и себе си,
раздал си хъса си за живот и силите,
в битките да намериш душата си
и сега си празен, празен, празен
по един неописуем начин - без думи.
Бездумен
не разбираш какво ти говорят другите
и няма език, на който да им кажеш къде си.
За да те открият.