автор: iskraveselinova

Зара Заркова е онази жена, която всяка сутрин, като в някакво евтино шлагерче или като в изтъркан филм, храни гълъбите в парка. Едва ли има на света по- банална, по- досадна до втръсване сцена от тази- жена, несретница, заобиколена от благородните птици, символ на чистотата и мира, дрън- дрън…
Зара Заркова не беше гледала точно такива филми, иначе първа, с две ръце, би гласувала да ги забранят, заради бликащата от тях лигава блудкавост. През тридесет годишния си житейски път, Зара Заркова беше гледала всичко на всичко два филма- стари, чернобели, от най- добрите години на Ален Делон, когато леденият му син поглед поразяваше сърцата на кльощавите дългокоси французойки. Зара Заркова нямаше представа, че красавецът с борсалино и мъжествено излъчване, отдавна вече се е превърнал във впиянчен огорчен старчок. Тя го приемаше едно към едно, без да се будалее с условностите на времето и взе, че се влюби в него.
В малката стругарничка на баща си, Зара Заркова намери изкорубено от годините списание, в което имаше снимка на нейния идол. Младата влюбена задигна журнала, изряза нескопосано снимката, при което ампутира едното ухо на любимия си и безжалостно окълца кестенявата красавица до него. Бясна от ревност, Зара Заркова намери скрития от майка й кибрит и запали парчетиите. Бай Зарко завари дъщеря си с кибрита в ръка, клекнала край овъглената хартия и я смля от бой. Би я скотски, безмилостно, докато се умори, а сетне си влезе вкъщи и шамароса и дъртата, задето не е скрила кибрита както трябва. Най- накрая, уморен от ревовете и врясъците на двете жени, бай Зарко се загърбути към кварталната кръчма и посрещна утрото там.
Като се наскимтя, Зара Заркова се вмъкна в кухнята, поуми си с един пръст подутото лице и се загледа в огледалото над мивката. Огледалото беше криво, на вълни и правеше образите уродливи. Зара Заркова обаче се хареса. Ухили се беззъбо на физиономията си, среса си пиргите с майчиния гребен и затършува из чекмеджетата. Търсеше старото, разтопено от времето червило на майка си, но намери игла, та извряка и дълго смука убодения си пръст. Отказа се от червилото и се задоволи с разкривените светлосини обувки, които беше намерила в кофата за боклук на улицата. Бяха много хубави обувки. Зара Заркова обичаше да тропа ситно с тях по зеленясалите плочки на двора, покрай изоставения външен нужник и накрая, победоносно, по тротоара. А хлапетиите тичаха след нея и припяваха: „ Кукуригу, кудкудяк, Заркова изкука пак.”
Обикновено Зара Заркова не стигаше далеч. Предвидливи съседи се обаждаха на баща й и след малко той си я прибираше обратно за ухото, а напетата й маршова стъпка се заменяше с тътрузещ хленч. На двора я напляскваше по глупавата физиономия и я натирваше да спи. После се заключваше в стругарничката и отваряше бутилката.
Този път обаче, както знаем, бай Зарко го нямаше. Точно в момента, в който лудата му дъщеря завиваше зад ъгъла и се гмурваше в разпененото човешко море, той пиеше „облак” и си изливаше неволите в косматата фуния на бай Жоревото ухо. А Зара гледаше бълбукащия Свят и Светът също я погледна за миг, после, също тъй мигновено, я забрави. По улиците вървяха хора с хубави дрехи и лудата ги гледаше ококорено. На косъм от дундестата й домашна рокля минаваха красавици с крака като на газели и символични парчета плат, нескромно наречени „ полички”. Разбира се, на Зара Заркова такова сравнение с грациозните тревопасни никога не би й хрумнало, защото тя и не подозираше за съществуването им. Обратното важеше с пълна сила.

Полицаят обаче заподозря нещо. На него това му беше работата- да забелязва всичко и да подозира. Набързо допи кафето си и излезе от все още празното заведение. Женицата явно се мъчеше да пресече булеварда, но отгоре й с рев връхлитаха чудовищните търбуси на автомобилите. За капак един мощен мотор развя грива току под носа й. Зара Заркова изписка уплашено и отскочи назад, а червеният хромиран звяр изръмжа надменно и захапа асфалта към кръстовището. Точно тогава някой потупа лудата по рамото…На Зара Заркова трябваше да й се признае едно- тя разпознаваше безпогрешно полицаите, дори да бяха цивилни, както в случая. Сега тя направи най- жалостивата си гримаса, а глуповатият й поглед изведнъж се фокусира, изостри се и мигновено премете тротоара отсреща. Там влачеше осемдесетгодишната си артритна сянка една достолепна реститутка с тупирана до невъзможност синя коса, прилична на шапката на някой осемхилядник. Зара Заркова вдигна убодения си пръст и я засочи, като жално- усърдно повтаряше:”Баба…баба…” Полицаят не беше вчерашен. И неговите радари се задействаха и той бързо сравни богатата елегантност на старческата рокля, ръката в тънка ръкавица, стискаща каишката на един разлютен по рождение мопс, с ръката с изгризани нокти, кърпената дрешка и разкекерените обувки до него. Но все пак тази съпоставка му отне цели две секунди. За това кратко време Зара Заркова счупи световния рекорд по изчезване в тълпа.
…В месарския магазин беше много студено и на Зара Заркова веднага й потече носът. Такава стерилна белота тя не беше виждала дори и в мижавата квартална поликлиника, където под пейките в чакалнята ръмжаха мутанти, лекомислено обявени за хлебарки. Затова лудата реши, че пак е в поликлиника, но много по- чиста, а шкембестия мустакатко взе за лекар. Червените петна по бялата престилка я поуплашиха. Веднага си спомни за зъболекарския кабинет, зловещия стол и виковете на зъболекаря, който тичаше наоколо с ухапан пръст и също имаше червени капчици отпред. Сега вече Зара Заркова се ужаси. Тогава баща й я би така, че тя се напика. Пак й замириса на бой и драсна навън. А навън се изливаше огненото злато на залеза и светеше ярко в прозорците на гиздавите къщи, втечняваше огромните витрини и застрашително лазеше към кривите светлосини обувки. Зара Заркова хукна да бяга. Залезът клокочеше след нея. На лудата й се зави свят, задъхваше се, усещаше с гърба си, с наежения си тил, че лавата я застига и си представяше съвсем ясно как стихията поглъща и мигновено овъгля минувачите. Чуваше пукането на тухлите, жалния стон на стопено стъкло, долавяше мириса на опърлено човешко месо. Зара Заркова бягаше и не смееше да се обърне, за да не се вкамени като жената на Лот. Знаеше много добре коя е жената на Лот и как се превърнала на солен стълб, защото се обърнала да види. Накрая изплези език и се тръшна на едно стъпало да си почине. Бегло й мина мисълта за майка й, зачетена в Библията, лежи на дивана и рецитира Светото писание с висок, монотонен глас, който навяваше досада. На Зара Заркова й домъчня и реши да се прибере. Връщането обаче се оказа не толкова лесно. Потътрузи се обратно, забравила за огъня, който я гонеше. Обувките съвсем се разчекнаха, лявата застрашително изпука. Страшилището на залеза се замени с ласкавата теменужена мекота на късната лятна вечер. По терасите на заведенията цвърчаха шарени хора, от кухните на ресторантите бликаше вкусен дим. Зара Заркова се завъртя край един заден вход, но охранените песове с маркирани уши се надигнаха веднага и тя подви опашка, махна се от територията им…
Зара Заркова вървя още много време…Нощта вече встъпваше в правата си и небето стана черно, а булевардът почна да опустява. Лудата искаше да си почине и седна до една кофа за боклук, но клошарите с чорлави, корави от мръсотия бради и с гурли като сталактити, скочиха веднага. И те си имаха територия. Да бяга Зара Заркова нямаше повече сили. Токът на лявата й обувка се счупи, глезенът й жестоко се огъна. Зара Заркова събу обувките,прегърна ги и ревна на глас. На терасата над нея светнаха огънче на цигара и око на мобилен телефон. След малко патрулката пристигна. В колата беше тъмно и уютно и полицаите бяха добри, макар и малко страшнички. Купиха й питка с две кебапчета и я заведоха в участъка. След сладкото похапване й се приспа. Поогледа се из пустото фоайе, прислони се на една пейка и веднага отплува. Полицаите я оставиха да спи и се върнаха към работата си.
По някое време на разсъмване, бай Зарко, изтрезнял от щипещия предутринен хлад, си влезе вкъщи и завари жена си будна.
- Зара я няма.- Каза тя равнодушно и си легна, а на корема й се разпери Библията. Бай Зарко изпъшка от яд и досада. Да му се не види, сега и до участъка ще трябва да ходи. На Зара не й беше за сефте. Спеше му се, нямаше сили за нищо- нито за сакатата си жена, нито за смахнатата си дъщеря. Посумтя, попсува цветисто и зашляпа в дрезгавината на утрото да си прибере отрочето. А Зара Заркова спеше в участъка и сънуваше пожара и братчето си, и майка си, която се втурна през пламъците и посегна да го измъкне, но то лумна като факла и жестоко обгори ръцете й. Тухлите пукаха, стъклата се топяха с безропотна въздишка, замириса на овъглено месо. Майка й пищеше и се мъчеше да излази навън, а малката Зара стърчеше нелепо в двора, със зяпнала уста, по краката й шуртеше урина и се стичаше в новите й светлосини обувки с фльонги, очите й обезумяваха и добиваха опушената мътилка на огнения ад, а ръката й още стискаше кибрита…