автор: PLACEBO

Живееха едно време една Скала и един Водопад.
Толкова сплотено беше тяхното семейство, че настъпи моментът, когато започнаха да им се раждат дечица – малки камъчета, които се отронваха от скалата. Татко Водопад ги поемаше и им намираше местенце покрай Мама Скала, за да се чувстват добре и да са защитени. Малките братчета и сестричета бяха най-щастливите камъчета на света, обожаваха Мама и Татко. Смееха се, когато Водопада ги закачаше и им изпращаше капчици вода. А Мама се грижеше за тях и ги учеше да бъдат през целия си живот истински твърди камъчета и да тежат на мястото си.
Мама Скала обичаше всичките си камъчета, но най-много обичаше Сивото грозновато и невзрачно камъче. То беше най-мъничкото, най-ръбестото и най-незабележимото камъче на света. Бедното камъче, беше обект на подигравки от страна на братчетата и сестричетата си. Особено много му се подиграваше едно бяло, заоблено и много красиво камъче, постоянно вирещо нос и горделиво пъчещо се с външния си вид. Но Сивото камъче не се сърдеше на никого. То беше щастливо, радваше се на слънчевите лъчи, на прелитащите птиченца и техните сладкогласни песнички. Беше добро камъче, помагаше на останалите, когато трябва. Заставаше така, че другите камъчета да се подпират на него и да не падат в дълбокия вир. И не чакаше нищо в замяна. Беше доволно да даде нещо от себе си.
Бялото камъче постоянно се оглеждаше във водата. “Колко съм красиво!” Нямаше нито едно ръбче по него, а повърхността му блестеше и отразяваше във всички посоки студената му красота. Същинско мънисто!
Но един ден се разрази страховита буря, земята се разтресе, непознат, силен тътен се чу издалеко. Сърдитият ураган помете всичко, което се изпречи на пътя му.
Татко Водопад, въпреки усилията си, не успя да се справи с мощния вятър и промени движението на водите си. След няколко дни пресъхна от мъка по Мама Скала и малките си безброй много дечица-камъчета. Тази раздяла беше най-тъжното нещо в живота му.
Горката Мама Скала! Тя трябваше да понесе не само раздялата с красивия Водопад, но и с много от дечицата си. Някои от малките камъчета се изгубиха от взора ủ, а други се счупиха пред очите ủ.
Сивото камъче се претърколи на няколко метра от Мама Скала и се отдалечи от нея. След като отмина бурята, разбра, че го е спасила една коприва, на която се бе облегнало. Стеблото ủ му беше дало стабилна опора.
През следващите дни то остана при нея. Когато слънцето прежуряше, копривата го криеше под листата си и му даваше хладинка.
Камъните предпочитат студа. Стане ли им горещо, започват да се вълнуват и да се бунтува нещо в тях. Сивото камъче се беше наслушало на какви ли не истории за други камъни. И знаеше, че за да е добре, трябва да е на хладно и на тъмно. От светлината и топлината камъните губят блясъка си, променят цвета си и започват да се рушат. “Но аз и без това не съм красиво.”
Бялото камъче попадна в големия водовъртеж и доста се отдалечи от Мама Скала. Когато кошмарът свърши и бурята отмина, то се оказа захвърлено на един склон, току до завоя на пътя. Беше погрозняло – пукнато, без блясък, и освен това – нацупено. Виждали ли сте някога нацупено и сърдито камъче?
Там, до завоя на пътя, ставаше течение, наоколо нямаше вода и беше много тягостно. За първи път Бялото камъче се почувства самотно, изоставено и изсъхнало. Пророни и последната си сълзичка, но – нищо. Нямаше я Мама Скала, нямаше го Татко Водопад, нямаше ги братчетата и сестричетата му. Нямаше го и Сивото камъче, което винаги му помагаше и се възхищаваше на красотата му.
Изплашено, то няколко дена не мигна. Накрая, съвсем изморено, заспа, но не задълго. Нещо голямо и тъмно се стовари върху му. Зави му се свят. Нещото го друсаше и преместваше, натискаше и търкаше. Стана му толкова лошо, тъжно, болно, неописуемо тежко. Излезна му душичката. Беше попаднало в грайфера на подметката на една мъжка обувка. Толкова мръсна и полепнала с кал и треволяци беше тази подметка! Колкото и да викаше за помощ, нямаше кой да му помогне! Издебна един удобен момент и с цената на много усилия се отърколи встрани.
Какво щастие – там имаше вода! То побърза жадно да се напие с водичка. И точно се успокои, че се е отървало от калната подметка, едно дете го взе, огледа го от всички страни и каза на някого: „Погледни какво грозно бяло камъче!” и с все сила го хвърли. Политна толкова отвисоко и с такава сила се стовари върху някаква разкопана почва, че всичко го заболя и изпадна в несвяст. В съзнанието му останаха думите на детето – „какво грозно бяло камъче!”.
Аз съм красиво, красиво, красиво! Бялото камъче не можеше да повярва на ушите си. Какво говори това лошо и невъзпитано дете! Как си позволява да го нарича грозно?!
Мамооооо, къде си, майчицееееее! Искам си до теееееб! Къде си, мое мило Сиво камъче, липсваш ми, братко мой! Как само ти се подигравах и те нагрубявах! Ех, сега да можеше да си до мене и да се облегна на рамото ти!
Кога ли щяха да свършат мъките на Бялото камъче? Заедно с разораната почва то се залепи за гумата на камиона, който извозваше пръст и я караше близо до реката. Този път то наистина изгуби съзнание и настъпи мрак в душата му.
Започна да идва на себе си и да усеща нежен допир от някого. Различи и думи, които заглъхваха, но все пак чу: „Миличко братченце, събуди се, моля те, моля те!”. Бялото камъче леко се усмихна и отново пропадна в бездната на мрака.
Незнайно как, камионът беше стоварил пръстта този път до пресъхналия вир и Бялото камъче, без да знае, се озова точно до братчето си - Сивото камъче. А последното така искрено му се зарадва като го видя, чак се просълзи от умиление. Разбра, че братчето му е в беда. Не чака дълго – веднага извика на помощ Чичо Бръм, Врабчето Бечко и работната пчеличка Личка. Това бяха неговите най-верни приятели. С общи усилия дружината помести Бялото камъче и го подслони на хладинка. Бечко няколко пъти носеше вода в човчицата си и навлажняваше изпадналото в несвяст камъче.
Когато то се съвзе и разбра какво е станало, всъщност вече не беше онова камъче, което се гордееше и присмиваше на всички, което се мислеше за най-красивото на света.
- Братко мили, ти си най-красивото камъче на света! – Бялото камъче се допря до Сивото камъче и с обич се отърка в него.
Беше разбрало истината, че е важна красотата на душата, чистата любов и безкористното приятелство, а това, че някой е сив, грозноват и необичаен, няма никакво значение.

Евгения Маринчева