автор: wingstofly

Хиляда нощи ненаситно го мечта,
заточена във кула от очакване.
С душата си живота изтък̀а -
откриваше го в хиляди лица
срещаше го на измислени места -
мечтите й препускаха като коне
от спомените сътвори красиви светове -
роди му няколко деца,
той изз̀ида топлина вместо врата,
с влюбените погледи скалъпи покрив,
посрещаше го с изворна вода
а той намяташе я с ласки.
Обичаше го до изнемога.
И го ненавиждаше до изнемога.
После един ден той умря.
За първи път на гроба зарида,
посади хиляда детелини -
по една за всяка капка обич,
изляла се от вените във самотата.
Поля ги със тъга,
поседна малко и си тръгна.
Беше хиляда и първият ден -
денят, в който той се върна.
Отвори незаключената порта
разчисти бурените, викаше я,
тя не му отвърна, дори не чу.
Позна я единствено по косите.
В очите й лежаха умрели мечтите,
в ръцете й спяха неродените му деца,
в камината гореше незапаленият огън
и тя го попита: Кой си ти? -
загледа я, а изнемощялото й сърце
промълви: Това ти ли си, Самота?

______________
*- Притчи 13:12
Отлагано очакване изнемощява сърцето,
а постигнатото желание е дърво на живот.