Пиех кафе.
И тогава видях.
Тя минаваше черна отсреща.
Знаех си … цял живот под ръка
с тоя мъж- най-добрият.
Най-нейният.
Тя само негова.
Знаех си – не е вечно нищо.
Сега я придържа синът.
От кога ли тя има бастунче?
Вече няма опората на тая душа.
Която маха от свойто безсмъртие.
И затова, че в нея го има пак нейният рицар.
Затова ще и плачат очите.
Понеже си тръгна той.
А колко остави…
Като черна броеница са дните.
Мънисто до мънисто, едно до друго…
Докато накрая се скъса.
Пиех кафето с усмивка
заради такива като тях.
Кафето, което изпуснах.
Парчета от чашата
опасно лежат
до стъпалата ми боси.
Разширените ми зеници – пронизани.
Прекалено широко е, за да се скрия.
Прекалено тясно, за да остана с въпроса.
Прекалено е.