Балканът тази сутрин е осъмнал
загадъчно умислен и мъглив.
Застинал, мрачно натъжен – посърнал
стои на страж самотен, мълчалив.
Околчица отсреща, също тъжна,
унило среща утрото в мъгли.
От билото къдрица белоснежна
надолу бавно спуска се, пълзи.
През млечнобелият воал прозира
неясно очертаната снага.
Притихнала, смълчана – бледосиня
потапя се в нерадост и тъга.
– Защо тъгуваш, величие вековно,,
защо посърнал е днес е твоя лик,
за чий грях и падение греховно
проливаш сълзи ти във този миг?
– Годините, млади момко, много бяха,
пусиите, помня – кървавия бой.
Момчетата, хей там, до крак умряха –
непрестанно бдя над техния покой.
– Юначе гордо, ти недей тъгува,
умряха те за наш`та свобода.
На този ден народа ни празнува –
почита подвига им и смъртта.
За миг Балканът под мъглите сиви
показа се бегло своето лице,
но поривите плахи – боязливи
угаснаха под мрачното небе.
И буките вековни зашептяха
тревожно тихо тайнствени слова,
и урвите планински забумтяха
от тътена на призрачна тръба...
Пръстта ми, момко млади, е пропита
със на прославени герои кръвта,
затуй ми са по – скъпи и по – свидни
от всичкото най – свидно на света.
Ти, момко, питаш ме, защо тъгувам,
защо проливам сълзи в този миг.
На чий гроб в мъглите аз будувам,
защо ли е посърнал моя лик?
Защото те забравени са вече,
геройте славни, нашите герои!
Духът на времето ги тях отрече –
робуващ на зловонните идеи.
И костите на Ботев и на Левски
едва ли някой ще ги погребе.
Единствен храма – паметника Невски
достойно може да ги побере.
– Юначе мило, ти недей тъгува,
народът ни признателен е днес.
На този ден със гордост, с чест празнува,
почита подвига им той свещен.
Но виж, осъмна тази сутрин паркът
отново поруган и осквернен –
продума отдалече пак Балканът
през сълзи развълнуван – натъжен.
На, погледни, виж бронзовия надпис
„Тоз, който падне в бой за свобода”
за скрап във добите потайни- тъмни
свалила го е нечия ръка.
Нима светинята народна днеска
не струва шапа пукнати пари.
Дотам ли стигна наглостта човешка,
че паметниците си да скверни.
– Юначе гордо, ти недей тъгува,
геройте няма, няма да умрат,
народът ще ги чества и празнува
навек, дорде го има на светът.
Знай, че напук на кризата световна
на вечните проблеми и беди
не ще заглъхне любовта народна
и огънят й вечно ще гори...
И може би...знам, някой днес робува
на чужди страсти, пориви – мечти,
юначе, моля те недей тъгува –
ще дойдат слънчевите топли дни
и на мъглата лигавата плесен
живота повече не ще мърси
главата пък на октопода бесен
народът ни ще разбие, ще строши...
Балканът вече не е тъй унесен,
загадъчно умислен и мъглив.
Усмихна се, запя със птича песен
и стана по – весел и по – бъбрив...
21.06.2010 г.