И чакам
непораснала звезда, по-стара от самия грях
от люлката на облака да прекатури жежкото си тяло,
да падне в едрата като сълзи на прилеп прах
и да си мисля, че далеч за теб не съм я сваляла.
И чакам
да преглътне хълмът слънцето, заседнало
във кривото му гърло, откъдето ветровете диша
или да се сниши луната, за да мога да поседна
и в някаква пародия на себе си да те опиша.
И чакам
като статуя, която няма да се нарече Психея
надгробните слова на лятото да се изкажат
и гръмотевичното ехо да разкрие моята идея
за пиета, която само за твореца си е важна.
И чакам
да развидели деня едва проходило начало
и кривата пътека по усмивката ми да закрета.
Единствено до теб сърцето ми е като мляко бяло
и с него кърмя плачещия хор на ветровете..