автор: barona_36

Като сламка за кръгъл удавник ме хваща въпросът,
който още по навик със теб безутешно деля:
да не би твоят Бог по-спокойно крака да кръстоса,
щом и змии развъди из тези любовни поля?

От влечуги гъмжи. А полята са неразорани
и очакват на своя стопанин върховния дълг.
А пък аз, вместо плуг да държа, ближа яростно рани
и се тъпча с пелин… И ръмжа като истински вълк.

Но сезонът отдавна е почнал. Не знам колко още,
без да имаш изкусни трофеи от близкия лов,
ще висиш край дерето на тъмните есенни нощи
и ще мамиш зверчето у мене с огризки любов.

Не е нужно да чакаш… Вдигни тая пуста засада.
Всеки скоро заплаща съвсем справедливата дан –
аз довчера пожалих единствено твоето стадо
и сега влизам кротко във този раздрънкан капан.

Хайде, стреляй от упор… Изглеждаше толкова просто.
Мога лесно да падна дори от дъха ти дълбок.
А след ден, с острието на тези разхвърляни кости,
ще извадиш сърцето на онзи изметнал се Бог…