Той знаеше че няма да се върне...
Целуна устните й като летни праскови,
прокара пръст по по гладките й като абанос скули,
поколеба се на вратата - запечата в съзнанието си
чаршафите, които следваха извивките на снагата й,
двете недопити чаши с дъх на любов,
ъгълът с креслото, от което й разказваше истории,
а тя се смееше, отмятайки косата си.
Съвсем внезапно вятъра потропа по прозореца,
подгонен, тихо тръгна.
А как искаше да бъде иначе...
Русите й кичури да не притискат гърлото му като въже,
очите й да бяха не окови, а спасение,
краката й криле, а не вериги.
Как искаше стъпките, с които я намираше,
да не прострелват уютната самотност на живота му,
да не сковават със желязна схватка мисълта за бъдещето,
как искаше страхът да не се прокрадва
при всяка мисъл да споделят всички утрини,
как искаше да е винаги сега
и да няма нищо повече...
Той знаеше че няма да се върне...