(за какво ми е светлината, когато няма пролуки)
Уча се да изправям рамене
до толкова, че да усещам болка в гърба.
Иначе всичко ми е на лице
метли, лопатки, парцали.
Имам всичкото време на света,
за да почистя праха отвън
и трупам още толкова в себе си.
Всяко кътче ми е заето,
престарели паяжини са спомените
все се късат където не трябва.
Да живееш в минало свършено време
е като да вървиш назад по рачешки.
Затова си правя пролуки
ред светлина, ред тъмнина,
да ми е шарено,
докато изхвърлям праха обратно навън.
Трудно е да си себе си,
но не е невъзможно.
Трябва само да уловиш мисълта си
и тръгнеш след нея.