Онзи звездният кочияш пак ме забрави-
не донесе звезди, не остави и вятър.
Плисна дъжд, почерняха овразите.
Кос протяжно заплака, скриха се мравките.
Във стените на празна душа съм зазидала
смърт и радост, любов и стенание.
Тази тъжавица аз я измислих,
да напомня за вчера, да тъгува по лани.
Със сълзите по мама, със смеха ú в липите,
с триста грама надежда върху черния хляб
тази тъжавица аз я измислих,
но вземи я от мене, вземи я.
После аз ще напиша с кръвта на сърцето:
Моя, странна, далечна, пуста чужбино,
неродена мома ти отглеждаш до днеска.
Моя тъжавице, прости ми, от днес съм щастлива.