автор: yotovava

В тази кръчма ни блъсна софийският вятър.
Нощта бе навън косите си сплела
и закичила зрелия цвят на луната.
... Бяхме млади поети, влюбени в себе си....

Той от влажния ъгъл се надигна огромен.
Изгледа над огъня очите ни любопитни.
Стовари на масата длани самотни.
И дали е свободно дори не попита.

Как дъхтеше от него на мъж и на вино,
на риза непрана и душа нелекьосана!
- Аз съм Морякът, целуни ме, момиче,
безбройни години пътувам към Острова!

Изтръгни от гръдта си соления вятър.
Знам, че искаш да спорим за изкуства, за кино...
... Но ще хвърля на конете среднощни юздите
и ще удавя телата ни в гривите сини....

Щом се люшнат отгоре небесните лодки
и косматият град сторък се протегна,
ще изплува в съня ти ослепял хоризонтът...
... И няма повече да се срещнем.