автор: Veniamin

Самотно ли?
Виж, колко птици -
разцъфнали по клоните,
и песните им
преродени във поезия.
А камъкът
е вярното ми куче
и лаят му
е вкаменил скалите.
Тук,
най-очакван гост е вятъра,
а ехото
като сокол се стрелка,
за да отмъкне думите нанякъде.
Над мене са стада
от вакли облаци,
които хрупат синевата,
във мене гнездят гръмотевици
и пътища на боговете се пресичат…

Дърветата умират във представите
на ослепелите души.