автор: tera

Аз стигнах своята пустиня.
Тук няма дъхава дъбрава
и ябълки като във райската градина.
Витае тука някаква забрава.
И в тая пълна самота
сред пясъци и страшен пек
аз съм и първият, и сетният човек.
И собствената ми човешка сила
ме носи като жилава камила
през пясъчните дюни на безвремието.
И вече нямам спомен от кога
не съм отпивала вода.
Кога дребнавата ми памет си отиде.
Сред тая съвършена простота –
земя, небе и хоризонта между тях
откриха нова красота
безбожно отегчените ми сетива.
Пред мене като на голям екран
занизаха се приказни пейзажи.
Един безкраен, уморен керван
вървеше все след своите миражи.
А нощите и пясъчните бури
ми върнаха вкуса на истинския страх.
И аз поисках да си върна всичко.
Вкуса на всеки плод, на някой грях.
Плода на своя труд. Приятелска усмивка.