автор: barona_36

В тази нощ, по-стерилна дори и от болница,
с този поглед направо си болест, момиче...
Виж: косите ти падат в безреда неволно
и по моето тяло гравюри изсичат.

Но защо пазиш още билет в свойта раница,
влакът тръпно изви тънка шия на лебед
и току се размиха уж ясните граници
между хладния разум и чувството в тебе.

Тук сме само от час. А почти свойто минало
сме загърбили с теб като знаци крайпътни.
Господ трие ли, трие ръцете изстинали
и забелва очи, пощръклели и мътни.

Не е време за сън. Хайде, влез ми под кожата.
Виж от лунния рог как шампанско изтича.
Нека плюем на шестата заповед, божата,
щом веднъж ще се мре, щом веднъж се обича.

Казват, Господ че прошката пазил за нищите,
а за всички останали - райските степи.
Твоят стон мъртъвците ще вдигне от нищото
и небесния мях пренапълнен ще сцепи.

И си мисля, че бракът е тъпа измислица
и каторга за слаби жени и мъжлета.
Искаш още веднъж да ме викнеш на бис ли ти,
да населим с маймунчета тази планета?!...

Знам, Всевишният как воайорства из храстите...
И не е скудоумен изобщо страхът ни,
щом деветият бал ни залее, на страстите,
да не би той езика си даже да глътне...

И ще реше брадата си, неокосената,
докато като в кадър от нямото кино
не реши да създава отново Вселената
и ни хвърли във дар по листо от смокиня.