автор: sia

Влизам в църквата, прекръствам се, купувам си свещи,
целувам иконите – нямам специален път, спирам се
където ми хрумне, но винаги стигам до олтарните икони
на Христос и Богородица.

И не пропускам малката икона на св. Стефан.
После заставам някъде, нямам специално място, но никога не стоя
отзад в така наречената женска църква…
Минавайки между иконите никога не пропускам
две момичета, които съглеждайки ме,
издават възторжени звуци.
Болни са.
Давам им нещо в шепите, усмихвам им се.
Вече зная, че това отдавна не впечатлява никой – старите богомолци
са свикнали с това ми движение - нещо обичайно.
Понякога улавям една бягаща мисъл – как лесно се
свиква с това някой да дава…
Истината е, че аз даже не се замислям – това е нещо което не може
да не направя. А те – приемат за обичайно дъщерята
на свещеника им да дава.
Никога няма да разбера защо някои неща се примат за даденост…
После заставам някъде.
Другите май са се научиха да не ме заговарят – поне в църквата.
Гледам надолу.
Преди гледах в олтара. Тате беше там.
Но сега през повечето време гледам надолу.
Голямата, една от-най-големите църкви, които съм
виждала, в която израснах след първите седем години,
в която тате служи десетки години – вече не я моята,
прости ми, Боже!
Няма го прекрасния, мелодичен, милващ глас на баща ми –
никога не съм се чувствала така кротка,
така мека, така смирена.
Никога.
Търсила съм отговор разбира се – защо.
Истината е, че той се молеше за българите,
за близките,
за целия свят,
за теб.
С онзи неистов копнеж и вяра, които не могат да не те трогнат,
който и да си.
Молитвите му, гласът му правеше хората добри…
А аз вярвам, че всеки иска да е добър.
Все едно дали го съзнава или не.
Вярвам, че това е, което те прави наистина щастлив…

Вчера бях на гроба му.
Минаха шест месеца от смъртта му.
Изчаках да минат всички поклонници.
Болката ми нямаше звук.
Нали любовта е тиха.
Но вчера, вчера вътре в мен всичко
крещеше – тате, липсваш ми, тате,
прости ми.
Исках да го крещя, а това не ми се е случвало.
Големите ми болки винаги са били тихи… Останах тиха.
Една мила моя приятелка ми каза,
че това че тате си отишъл на моя имен ден,
означава, че аз ще продължа мисията му…
Но аз съм адвокат.
А той е беше свещеник.
Не зная дали тя е права, но често си спомням
една негова проповед, която завършваше така,
с най-благия глас на света – защото,
драги братя и сестри,
парите сгряват, но и изгарят.

------------------------------------------------------------------
В памет на баща ми и с благодарност на
Еми Ц. и joy_angels