автор: meiia

Имах серия "попадения"
и любов май нито една.
Лекувам се от пандемия
с напита светена вода.
Със студената махмурлука
втрисам поне през ден.
Трескаво e, няма скука!
Късмет ли е, все е за мен.
Безкъсметен и многоактен
твърде подмолен процес,
но предвиден до тактове
и брутален като абцес.
А от нежности загрубява.
Кожата му е за дайре.
Откровението му - обява
от удавници за море.
На морето във плитчините
нагазиш и мислиш: "Край,
изгубвам се във очите Му.
Ей, имало в другите рай!"
След изпитата северна доза
пак любов ли си съчиних?
Раят, всъщност, е проза,
а аз си умирам за Стих!
И за любовите си умирах -
препререждах ги неведнъж.
И се разбивах, и акостирах
в понятия "истински","Мъж".
Но, оказа се, трупам карма.
А ми казваха "нямаш вина".
Оправдаха ме високопарно
теории - отлежали стари вина.
Затова ли така се втурвам
към грешките ден след ден
през студени самотни урви
да ме люби вятър студен?
Странна душевна цикличност.
Май и свиквам. И няма как!
Спомням си, че съм личност
малко късно или "за капак"
на хазартното себепилеене.
Сякаш някой ми каза "мерси!"
Но е повод за друго живеене.
Дано илюзия не го омърси
и законът за гадост каръшка.
Щом ми е на късмета, да е!
Но късметът - чело за въшка
или за удавниците море...
Преживях се, най-после мога
да си тегля черта и ... една.
Равносметките връщам на Бога.
И трупам карма, но без вина.