автор: gitchka_gramatikova

Луната е безбрежно огледало водно.
Ще цопнеш в него като в катран примамващ.
Опипом ще се взираш във града мъртвешки
да видиш него, виснал от безкрая,
пирата със коси от креп и златен зъб
в устата. В каютата му притаена -
събрала във ковчеже живеца му безсмъртен
и мисия, ясна на звездите само,
личат следи от женски нокти и платно,
с което е постлано прокрустово легло.
Жената, на която си обречен от дете,
която твойте сънища поливала е със масло,
която се представи за графиня и сега
дрънчат й костите от страх убийствен,
е тъй красива на вечерна светлина!
Очите й - изцъклени, омотани в паяжини,
устните й бледи недолюбили тъмата,
снагата й със тежки железа обвързана,
със духове се бори - ни живи, ни умрели.
Да искаш да я приласкаеш, ще ти трябва
време, а го сториш - и безразсъдство.
Освен това шумът на падащото злато
е тъй примамлив за ухото на пирата.
С две думи - кобарът пиратски се наглася,
ограбил следващия паднал град,
със пълен трюм със души превзети,
монети, перли и морски скъпоценности,
да излезе от обритата черна на
на стремглавото си бягство. И от главата ти.
А с туй рискуваш да загубиш
жената, хвърлила ти ръкавица стара.
Ех, жените понякога са фриволно недосетливи.
Пиратът в теб не иска да отстъпи.
Той по-скоро ще се раздели със кораба си,
с усмивката си алчна и златния си зъб.
С живота интересен и безинтересен.
С безсмъртието. И самотата.
Но тя няма как да знае. Няма как.
Няма...

Тя е неговата Черна перла.

27.06.2010