Следобедът отчаян и посърнал
прибра се в къщи мокър от дъжда.
Прозорецът разплакан го посрещна
и двамата зачакаха нощта.
Часовникът прицели се във него–
застреля го във гръб със самота.
Следобедът от болка потрепери
със краткия остатък от деня.
Следобедът притихна зад завесата.
Прозорецът внезапно потъмня.
Убиецът на време беше точен
в стрелбата със минути в тишина.
Умирайки, следобедът бе казал:
Ще помня винаги дъжда...
Не си отивай, промълви прозорецът,
ще се превърна в кубче светлина...
Прозорецът бе тъжен без следобеда,
но затова пък имаше дъжда.
Дъждът оставил му следобеда–
с палто от дъжд и шал от тишина.