автор: Ropotamo

Руква белият дъжд внезапно.
Блясват мълнии като саби.
Натежало от слънце и лято
небето гръм и порой проповядва.

Диша земята. Сред облаци сякаш
сме ние - стигнали сме небето.
Падат перли от небесната ракла,
по зелените клони светят.

Нашите бели ризи са мокри,
перчемите ни развети, като в хайдушка песен.
Белият дъжд прави своите бели фокуси,
на шега той ни прави небесни.

И тичаме така, докато паднем без сили
сред поляните с избуяла и мъдра трева.
И ни пари всяко дъждовно жило,
натежало от синева.