автор: nikoi

Воалено, небето се съблича
и мята над очите тънка скръб.
До утре може би ще те обичам..
Или до сивия назъбен ръб,
отвъдните ни делници предшестващ.
Не ми остават сили за война.
Прошепна ли ми, мой женихо, нещо?
Или ми шепне моята вина?
Аз имам нещо ново: настояще
прегърнало отричане на минало,
обгърнало ме вместо с було, с плащ
от кожи на вълнения изстинали.
На устните ми синята болезненост
ще потопят сърцето ти в забравата
на хладната гостоприемна бездна,
която приютява след прощаване.
Прошепвам си: назаем ще се взема
от собствената моя тъмнина...
Един във друг навътре ще поемем..
Поне от старо чувство
за вина.