автор: nikoi

За да се доближа, избягах.
Изплаках с кожата си ручей.
Против пустини не помага.
Ненужен ти е. Но е случен.

Тече отдавна. Напоява
Едем и сухи детски устни.
Издига се и се смълчава.
Шепти. Гълчи. Мълчи. Препуска.

Но тинята ми е дълбока-
поглъща ручеите блато.
Водите падат отвисоко
и зеленеят небесата.

И зеленеят, и тъмнеят.
Изплаках с кожата си ручей.
Сега се давя и немея.
И на прозрачности се уча.