автор: ZAGORA

Срещна го до едно кафене.
Беше стар познайник.- раздумец.
Влязоха за по кафе.

Да споделят каква цена платили са
те на живота- великолепния безумец
във сделките и той какво им даде.
И на задръжките през уязвимите огради
първо започнаха с хвалбите.
Тънко описваха те вещи придобити,
от нови нужди си изваяха мечти
и от идеи съградиха Хималаи,
от които по пладне сваляха звезди,
но умориха се накрая.
От дупчица между минутите
изкочиха тогава жалби
напук на самочувствие надуто
и самодоволните им хвалби.
Той сподели й, че живее в самота
след неудачна серия любови.
Не вярвал в идеалната жена,
но търсел да е умна и красива.
Да бъде многоцветна в женската си роля,
шегите да обича, да се смее...
И изненадващо за нея
върху нейната ръка положи своята...
Това наведе я на мисълта,че трябва
спирачки да набие върху свойте откровения.
Как да признае,че нощем в стълкновение
с духа си оглушал от тишина
гризе юргана,
за да не крещи от самота.
Да сподели,че също по подобие на него
безброй обувки скъса, за да търси...
Че е омела и трохите на последната кора
на хлебеца,човека да открий за себе си.
И въпреки пуританската й демонстрация
той я покани у дома си
на чашка питие.
Тя каза “Не”.
А бе прекрасен мъж-висок като холандец
със тесен таз и със широки плещи.
В очите му с цвета на лешник
блестяха интелект и нежност.
Величествена в своята небрежност
припряно се сбогува и си тръгна.
Остави го на масата самичък
цял в недоумения да тъне
нещастен като сгазена тревичка.
А тя привела тъжни рамена
по улиците бавно крачеше
от свойте предразсъдаци измамена
и от задръжките ограбена
за кой ли път и тихо плачеше...