автор: LittlePerfectC

Сутрин, когато рисувам очите си с въглен
и извървявам сама пътят за двама,
разпервам крила на проскубана птица
над дребния свят на нашето бреме.

Плаха и кротка се връщам към обед,
сломена от жаркото слънце,
с опърлена вяра (трета степен изгаряне)
за да взема копче за смърт.

Преживявам някак непоносимо лекият
следобед, отново сама и отново сънувам
отново широките пръсти на Кафка,
отново мастилено мръсни.

Озверялата вечер не носи нищо добро,
затова често минавам напряко –
през просото, търсейки Спасител в ръжта,
за да стигна без време ръба на небето.

Където навиците на слънцето нямат значение,
няма сутрини, обедна мараня и тежка вечеря,
където всичко е важно тук и сега,
където за времето няма цифра,
където всички се прозяват широко,
където да се гмурнеш и да полетиш е едно и също.
Където звездите не спят и само аз се събуждам.