автор: milcho

или "Не турай пръст къде врата скърца"!


Дядо ми се казваше Борис. Той имаше двама по-големи братя и две сестри и поне 10 племенници, първи братовчеди на майка ми. Всички те по един или по друг начин са живели тогава чат пат и за по дълго у дядо ми в София. Докато си стъпят на краката.
Баба се казваше Донка. Вечерно време след работа около масата се събирали всички и баба ги гощавала с постна манджа и хляб. Нахранени и доволни след това започвали разговори, шеги и подмятания. Вуйчо ми Владо(ЛадЕ) – най-големия син на брат му Йордан, подхващал любимата тема… -Нане, я, я кажи оная за „мостЕто”…Кажи как беше, кажи Нане…И всички се заливали от смях. Ставало дума да разкаже отново и отново как дядо се е женил. Баба се изчервявала и го смъмряла: Море, ЛАде…. Стига, ЛАде… Но дядо пак и пак разказвал с радост как се е женил и как баба е избягала с него. Затова и казвали „бежАнката”. На галено, а после била най-почитаната и работна снаха.

Било след войните. Дядо се върнал жив, подпоручик, макар и без едно ухо, но жив.
Ергени малко тогава и бил на почит. Бедност-мъка, но той як и ерген. И тръгнал да си търси невеста. Тук питал, там питал и от дума на дума узнал, че в село Житуша има мома – много работна и убава – Донка. И слага дядо белите беневреци (май единствените вкъщи) и право в Житуша в дома на Малиновци–Митовци. Така и така имали сте мома за женене. Дядо – висок, стегнат, със сини очи, стои пред бащата и майката на баба ми Донка. Още на мегдана на селото, като питал за къщата на момата Донка, местните ергени го предупредели: „Не турай пръст къде врата скърца”.
Тоест момата е заета. Но дядо не се боял от нищо. И стоял той пред бъдещите си сватове и направо: -Чух че имате мома за женене – Донка. Дошъл съм да Ви питам дали ще я дадете на мен за жена. -Имаме мома, казал баща я, но тя не е за женене, ще ходи тя в друго село. Годена е вече за еди кой си шивач от Фуча. Е щом е така, казал дядо, сполай Ви и довиждане.
Майка й обаче се опънала, видимо харесала дядо и извикала щерка си.
Не може така Коте, казала, да питаме и Донето. Влязла баба на прага погледнала дядо право в сините очи и излязла. Не разбрал нищо дядо, а и тя не казала нищо и той си тръгнал. Селото на баба – Житуша, е на склона на планината и имало 17 воденици и пътя обратно минавал само през едно мостче. „МостЕто”. Крачи дядо обратно и наближава това заветно мостче. Там обаче на средата на мостчето, гледа стои човек. Стегнал се дядо, спомнил си за предупреждението – да внимава и да не туря пръст къде врата скърца…свило се сърцето му, но не било това от което се страхувал. По съдбовно се оказало. Доближил се, за да мине, понеже имало място само за един да мине на това малко „мостЕ” – единия трябвало да отстъпи. Изведнъж, стоящия на моста човек, се изпънал и с едно движение отхвърлил глава и се развяли, руси коси. Била баба. Харесала го тя от пръв поглед и разбрала, това е той. Нейният Борис. – Ти за какво си дошел, тук? -запитала го направо тя. Да се шалиш или наистина? Дядо се видял на тясно. Не очаквал той такава засада. -Кажи, кажи после Нане, повтаря и се смее вуйчо ми Ладе, а и цялата честна компания се залива от смях – Май, какво ти каза Донето, тогава? Имаше ли целивка? Хахахаха!
-Не бе, опъва се дядо, -Ако не ме вземеш, казА, ще те бутна от мостето у реката. И аз си викам по-добре тя да ме отнесе, а не реката. Иначе язък за белите беневреци и после Нанко (брат му), няма со що да излезе у неделя на орото. И хахахаха, -Ама тая река Донка е била по-буйна и старшна, Нане…дума Ладе, и сите се смеят весело.
Баба маха с ръка и се качва на галерията да оправя леглата. И какво стана после, Нане? После дума дядо на Донка: -Ти ми аресваш и съм дошел да те искам за жена – за цел живот. -Тогава, казала баба, пращай други ден - в неделя сватове. Ако има нещо ще те чакам, утре пак тук. Не дойдеш ли, ясно. Ако си тук, ще съм с тебе.
Така му казала баба и го стрелнала със своите зелени очи. И толкоз.
Върнал се дядо при баща си – при дядо Мине, и му казал – Тате, намерих си невеста, тя ме сака, но е годена. В неделя с мама, да одите да я искате. У Житужа. -Ама, как така годена мома, Боре, грех е това, продумала баба Ната, майка му. Голем е грех. Попа нема да ви венчее. -Аз я сакам и тя ме сака. Другия – шивача от Фучите, бил куц и не и е бил по сърце. Мене иска тя мамо, дума дядо. До утре ми каза да и отговоря.

Върнала се и Донка у дома: и там същото- баща и Коте не дава дума да се издума.
Шивача, фучанеца е имотен, с професия и вече и шие сая за сватбата, след жътвата.
Но майка и била на нейна страна. Щом Изворчето (от село Извор, дядовото село) й е по-сърце - да ходи с него.

Следващата вечер, пак среща на мостЕто: -Не са съгласни у нас, Боре, казва баба. И у нас мама казва, че попът нема да ни венче, Донке. Освен, ако ти побегнеш с мене.
Хайде тогава, води ме у вас, Боре. С тебе през море!

И влиза дядо в село и казва на приятелите си, че си води невеста, „бежанка” и всички се натрупали и с песни и викове право у дядови. Изправила се баба на прага, както си е в сая. Видял я дедо Мине – и я въвел в къщи. Жена му се обърнала нещо, но той смъмрил – не мой така Нато, може тя да те гледа….така и станало.

После всички се чукват за здравето на дядо и баба и си лягат и до утре, пак същата любовна история за мостЕто.

И аз питах дядо ми Борис като се зажених, -Кажи, дядо, какво стана после, как се венчахте после. И ги гледам на една сватбена снимката - тя със сая и пафти, той с военна униформа, с ботуши с големи кръпки. Той с фуражка, тя с един бял чадър – сигурно антураж на фотографа, за такива случаи.
После, казва дядо Боре, цоп, цоп у неделя тате Мине, ойде у Житуша при баща и Коте да го извести, че черка му е „бежАнка” и е на добро място и да се разберат за сватбата. Пийнали по ракия, прегърнали се, при свършен факт и така баба си останала при дядо.
После и сватбата станала, само дето дядо се поскъпил за музиката – Поискали му повече пари за тупана (тъпана). А сватба без тъпан и кларне(кларнет) не е сватба, само на кемене и песни, и хора минала дунанмата. Но после баба цял живот му натяквала само за едно: че я е оставил без тъпан ни сватбата.
-Кешким, да бях ги отгладувал тия 50 лева, а то цел живот ми бие тоя тъпан на главата, смееше се дядо. И подхващаше: -Доне, Донке, душо, изгорех по тебе… и я прегръщаше. А баба се усмихваше доволно, и се дърпраше – Немой да се шалиш Боре….
Не турай пръст къде врата скърца!

Милчо Кирилов

София, 2010, юни, 08, 02:09 ЕЕТ