автор: vicont

Тишина ме люлее. И късно е. Искам забрава,
а страхът ми в сумрака на нощната лампа изгрява.
Той е тук... Приближава и вече до мен е изправен...
В този миг ме прегръща баща ми със жест позабравн.

Но е тъжен... По бледия лик са потекли сълзите.
Как при мен е дошъл, аз не зная. Не искам да питам.
Побеляли са вече косите над стръмните вежди.
Всеки косъм е малка следа от разбити надежди.

- Сине мой, - ми шепти - вечността е разголила пазва,
но измамница тя е! Гърдите си щедро показва,
да засучат от тях, ослепели за слава, душите.
Те не вярват, че пътят към нея във трудности скрит е.

Исках туй да ти кажа. Ще тръгвам... Зове ме безкрая.
Дъщеря ти е малка, но всичко за тебе е. Зная.
Светлина да посееш в живота на свойта принцеса!
Ако пита за мен, посочи и звездите къде са.