автор: Boryana

Тази нощ не ще свърши. Наобратно часовникът трака.
Над тепетата, вместо да съмва, притъмнява до черно.
И в мъглата над глухите улици, легнали в мрака,
само моят прозорец високо единствен просветва.

Интернетът е включен. Нелогично се чувствам самотна.
Мога всеки момент да попадна където си искам.
И защо е тогава усещането за катастрофа,
след която единствено аз съм останала жива?

И защо ми е толкова нужно да чуя извън тонколона
глас- макар и враждебен, макар и със мен несъгласен…
Кой изсипа върху ми тази нощна самотност със тонове,
от които изплуване няма…спасение няма!

Боже! Ти ме наказваш, защото намразих живота си.
Гонех близки присъствия. Търсех сама тишината.
Затова ми я даде. И ми превърна във просяк
за една мила дума- да прореже до мен тъмнината.

Боже, нека да съмне! Утре ще стана по светло,
ще извадя от дъното в шкафа най- белите дрехи.
Ще си среша косата. Ще я пусна да се ветрее…
И ще тръгна назад- по онази далечна пътека,

от която избягах, защото бе тежък товарът
от надежди и искаща обич на човека до мене.
Тази нощ ми е пратена, за да ме върне оттатък-
дето чака да дойда- неродено все още- детето ми.