автор: Narwal

Рейсът завърши и аз сдадох кораба на един колега, поляк по националност. Прибрах се у дома и се отдадох на продължителна почивка. В началото си мислех, че времето ще изтрие спомена от “срещите” ми с отвъдното. Никой не би повярвал, ако разкажех невероятната си история през това пътуване.
Моряците са суеверни хора, защото ежедневно се срещат мощта на природата и в повечето случаи оцеляват по Божия воля. Но все пак не мислех, че ще ме приемат по-друг начин, освен като “превъртял”, ако им разкажех, че аз имах “среща” с .....мъртвата Семела. И тя неведнъж ми показа правилния изход от създадени трудни ситуации, застрашаващи безопасността на кораба ми и хората на него.
Не е в човешката природа да вярва безрезервно на подобен разказ. Но това наистина се бе случило с мен. Аз се бях докоснал до безсмъртието на човешката душа. И бях усетил това безсмъртие. Но защо не бях срещнал други скъпи за мен хора, които бях загубил? Защо други не бяха “срещнали” Семела? Въпроси, които непрекъснато ме измъчваха и на които не намирах отговор. Многократно в съзнанието ми се прокрадваше мисълта, че всичко това е било ....един сън. Но съзнателно отхвърлях тази хипотеза. Аз знаех .....АЗ ЧУХ ТОЗИ ГЛАС! Аз “срещнах” Семела! Отначало споменът за тези наши срещи ми бе мил и приятен, но постепенно започна да се превръща в кошмар. Когато бях на кораба бях сигурен, че Семела е някъде ...при мен. Сега не я усещах и това като, че ли ме плашеше. Чувствах се ....САМ. Тази самота убиваше вярата ми, че духът на Семела съществува. Хората около мен ме връщаха в реалния живот и все повече и повече ми се струваше, че никога не съм чувал мъртвата Семела.
Всичко това щеше окончателно да убие спомена за тайнствения мелодичен глас, ако един ден на среща с приятели не бе станало дума за жестоките бури в Черно море отнели живота на много моряци, в това число и български. Повод за тези наши разговори бе станала трагедията с българския кораб “Хера”, на който загинаха седемнадесет българи и двама украинци. Телата им не бяха открити и бличките им и до ден днешен не искат да повярват, че им се случило най-лошото. Но тази трагедия доведе морската общественост до много размисли и анализи на минали събития, на които преди не им беше обръщано заслужено внимание.
Бяхме се събрали на кафе капитани и механици от близки випуски на Морско училище в “Дома на моряка” във Варна и при обсъждането на инцидента с “Хера” един механик каза:
- Тази трагедия се случи, защото не забелязахме климатичните промени, които особено зле се отразяват в Черно море. Една година преди гибелта на “Хера” в Черно море се разцепи и потъна един руски волгобалт /тип кораба “река-море”/, “Стрелец” се казваше. Пак при такова сурова време. Загинаха единадесет души от дванадесет членния екипаж на кораба. Само един беше спасен от българския кораб “Веслец”. И той сега бил във Варна. Може сам да ви разкаже какъв АД е било.
Това заостри вниманието ми. Та точно преди една година аз бях в Черно море и наистина видях този ад. И точно тогава Семела ми бе показала ...светлината, извела ме от бурята. Попитах го дали знае къде може да бъде намерен руския моряк и той ми посочи хотела, както и името му /не го споменавам сега, защото такова беше желанието на спасения корабокрушенец./
Отидох в хотела и го намерих. Човекът откликна на поканата ми да се срещнем и ние седнахме в кафето на хотела. След като отпи няколко глътки коняк морякът се разприказва:
- Това, което се случи с мен е невероятно. Никой няма да ми повярва ако започна да му разказвам. Аз бях загинал. Температурата на водата беше около 5 градуса. Аз бях с термоизолиращ костюм, но и той няма неограничана автономност. Бурята беше невероятно жестока. Корабът ни се разцепи и потъна като пирон. Вълните бяха толкова мощни и жестоки, че въобще не можах да видя дали изплаваха спасителните плотове. Морето беше не само мрачно, то беше ....ЧЕРНО. Не виждах нищо! Само чувах страховития рев на морето. Усещах, че умирам и в един момент се примирих с тази мисъл. И изведнъж.....някъде далеч .....се видя.....хоризонт. Това беше невероятно и немислимо. Не вярвах на очите си! И не само това.....на хоризонта се видя ....СВЕТЛИНА! Нямаше никой около мен да го попитам дали вижда и той това, което виждам аз или в отчаянието си очите ми ме лъжеха. Но какво ли губех ? Заплувах към светлината и много скоро чух шума на винт на приближаващ кораб. Видях и спусната на вода лодка. Тя се приближи до мен и ме прибра. АЗ БЯХ СПАСЕН!
Не казах на руснака, колко много ме е зарадвал разказа му. Сега бях сигурен. Някъде там имаше една душа, която ме бе опазила.