Когато трудното му битие
надеждите пречупи във душата
и свъсено оловното небе
за него в сиво оцвети земята,
човек събира сили за отпор
и мисли само как да оцелее,
в проблемите вторачва своя взор,
а да мечтае, даже и не смее.
Изкуството остава в други свят,
на битие възвишено и леко
и само спомените го крепят,
че някога и той живял е в него.
Разбил с глава поредната вълна
във океана бурен на живота,
съзира друга - като планина.
И тя го удря още по-жестоко...
Но аз си мисля: вместо да се борим
с проблемите когато ни връхлитат,
да ги решаваме навреме можем,
преди размер опасен да достигнат.
И пак небето ще е ясносиньо,
с наслада нова аромат ще пием
и време за изкуство пак ще има -
красивото край нас ще преоткрием.
... Разбирам, че не казвам нищо ново,
че е банален тоя стих е жалко,
но ако някой вникне в мойто слово
ще действа, вместо после да се вайка.