Минаваха месеците и наближаваше щастливия момент на завръщане у дома. Досега тази мисъл винаги ме радваше и ме караше да забравя всички мъки и неволи, които съм преживял на море. Да си мисля само за завръщането, за посрещането, за радостта в очите на близките, за предстоящите хубави мигове.
Този рейс обаче беше особен. Корабът ми се бе превърнал в “магнит”, който ме теглеше към себе си. Морето ми се виждаше по-красиво, пристанищата .... не толкова грозни, а пътуването ...изключително преживяване. Мъчеше ме мисълта, какво щях да правя, когато се прибера у дома. Щеше ли да ми се явява Семела. Щеше ли отново да ми разкрива тайните на живота, независимо в кой свят. Много ми се искаше да чуя тайнствения глас с приятния мелодичен тембър отново и отново, още веднъж поне.
Въпросите, които щях да и задам нахлуваха в главата ми и биеха като камбани в съзнанието ми. А дали може да се получи отговор на всички тях? И дали самата Семела може да знае всички отговори? Всеки въпрос пораждаше нови и нови въпроси....
Стоях на финистрина на кабината си гледах море. Пред очите ми сякаш изникваха ...миражи. Виждах градове, пристанища, морета, острови и разбира се....онези черни като маслини очи, загубени завинаги за света на живите. Без да се усещам започнах да викам:
- Семела! Семела!
- Мъртвите не сме духове от лампата на Аладин, капитане. Не можем да се появяваме, когато ни “повикат” от изгубения за нас свят. Но ти вече получи привилегията да бъдеш нещо “специално”.... – прозвуча познатият глас, отново напевен, отново някакси....усмихващ се.
- О! Ти си тук? – зарадвах се аз.- Мислех си, какво ли ще стане, като се прибера у дома. Ще мога ли да те чувам отново? Или “срещите” ни ще са до тук...?
- Когато се прибереш у дома, едва ли ще имаш нужда от Семела. Тя избра да остане в морето. Но ....бъди спокоен. Няма да я загубиш. Стига да повярваш, че едно такова прекрасно творение, като духът може да изчезне със загиването на материалния му носител.
- Преди 20 години загубих баща си. Той почина твърде млад ...на 54 годишна възраст. Досега не мога да го чуя. Никога не ми се е “явявал” както ти. Защо става така? Ти знаеш ли нещо за него? Моля те кажи ми!
- Разбира се, че знам. Нали ти казах, че ние мъртвите виждаме много, но говорим малко. Баща ти също страда от това, че е напуснал вашия свят. Не можете да осъществите контакт, защото и досега и двамата твърдо отстоявате своите позиции. Никой не приема чуждата ПРАВДА. Спомняш ли си споровете с него. Нали помниш колко ти беше трудно да приемеш всичко оново, което той наричаше ХУБАВО. Винаги смяташе, че какво е хубаво и какво не, трябва човек да решава САМ. Единственото, с което трябва да се съобразява са Божиите закони и законите на обществото. Когато човек умре, той не може да се промени. Само ЖИВИЯТ има тази способност. А когато в мислите си непримирим, не можеш да намериш контакт с отвъдното.
- Спомена за ПРАВДАТА, ИСТИНАТА или както там е по-правилно да я наречем. Беше ми споменала, че това може да бъде тема на наша среща. Кажи ми, защо се допускат толкова много неправди? Защо толкова много грехове остават ненаказани, а праведни хора напускат земния живот не видяли нито за миг ЩАСТИЕТО? ЗАЩО Бог допуска толкова много ЗЛО?
- О! Това са толкова много въпроси, а дори ние които сме неподвластни на времето не бихме могли да им отговорим. И не само защото са много, а защото са фундаментални. Но все пак...запомни! ЗЛОТО НЕ СЪЩЕСТВУВА ПО ВОЛЯТА НА БОГ! Волята Божия може ДА БЪДЕ тогава, когато хората я пожелаят. Злото се е появило тогава, когато дяволът е разбрал, че може да съществува и да властва преко Божията воля и Божиите закони. Нали помниш библейската легенда? Дяволът е паднал ангел, любимецът на Бог. Но когато разбрал, че може да има власт равна на Божията, като предложи изкушение, станал Сатана.
- Нормално е обаче, Човек да иска да е щастлив! А какво става....Бог предлага на хората да живеят в аскетизъм и лишения в мечта за Царството Небесно, а Сатаната, той просто ими показва реалния свят. Такъв какъвто можеш да го пипнеш. Докоснеш се до него и ето го щастието – ТУК И СЕГА!
- Да! Това е най-голямата сила на Сатаната! Неговата близост с реалния свят. Но сам си забелязал, капитане, че това щастие е нетрайно и скъпо платено. Не си ли забелязал, че винаги ако някой на земята е щастлив, то друг на нея задължително трябва да е нещастен. То е като торта предложена на деца и ако някое дете изяде повече, то задължително друго трябва да изяде по-малко. И след това неминуемо идва моментът, когато изялият повече торта трябва да се лиши от други блага, за да заплати дяволука си. Не си ли забелязал, че когато те споходи късмета, след това настръхваш в очакване на нещо неприятно?
- Какъв е изходът, Семела?
- Защо е нужно да има изход, капитане. Нали това е ЖИВОТЪТ! Вечното пътуване към нещо ПО-ДОБРО. Ако в един момент стигнеш до НАЙ-ДОБРОТО, Животът ...свършва. Злото засега не може да се изкорени. Но то може да бъде ПОБЕДЕНО! И непрекъснато ПОБЕЖДАВАНО! И може да бъде побеждавано с повече и повече ДОБРО.
- А твоите убийци бяха ли наказани?
- В смисъла, който ти разбираш – НЕ. Никой от тях не беше изправен пред съд и не получи възмездие. Живяха дълги години и умряха тихо в леглата си. Но в смисъла, който аз разбирам – да. Животът, който живяха не беше щастлив за никой от тях.
- Но това е несправедливо!
- За вашия свят – да. Не бива един убиец да остава ненаказан, защото ще върши нови и нови убийства. Но истинското наказание само Бог може да го наложи. Дори да осъдиш един убиец на смърт, не можеш да поправиш злото, което е сторил. Но ти си прав, че наказание ТРЯБВА ДА ИМА. И то наказание налагано от хората. Но, за да изиграе ролята си това наказание хората трябва да го искат. Убиецът трябва да знае, че като посяга на един посяга на всички. И тогава ще се спре.
- Колко живота трябва Човек да живее, за да се научи как да го прави?
- Много животи, капитане! – засмя се Семела. – Твърде много животи и след всеки един от тях, ще му се струва, че все още нещичко не е научил. А сега можеш и да поспиш. Морето е тихо, а корабът ...плава към дома.