автор: biser4e

Ще се стече животът на порои,
преди да сме усетили , че идва.
И всичко, без което всъщност можем
със някой гръм внезапно ще си иде.
Неумолимо времето ще тръгне,
ще ни поглежда младостта от снимки,
когато дъщеря ни пак отгърне
албума с радостта на миналото.
Ще пита” Мамо, ти ли си? Нима? ”
а аз ще се усмихвам многозначно.
Ще се учуди, че младежът там
е всъщност най- обичният й татко.
И как така черешата на двора
е стигнала високото на покрива.
Ще гледа поодтелно всички хора,
които обитаваха живота ни.
Ще съумеем ли тогава да й кажем
че всеки с нещо ни е бил потребен,
дори и този вадил от колчана
стрелата – да ни прободе в сърцето.
Че стичайки се в жадните ни вени,
поравно силно с радости и болки,
животът със пороите на времето
не е докоснал вярната ни обич...